~The World of Annie~
Астрид Линдгрен. Името на шведската писателка предизвиква усмивки и връща към спомените. Нейните книги са ни разсмивали, вдъхновявали и дори разплаквали, като деца. А и след това, защото никой не е прекалено голям за героите, станали неделима част от детството. „Да се превърнеш в Астрид” („Unga Astrid“ 2018) беше един от най- ярките филми, в рамките на кино-литературния фестивал CineLibri 2018. Кинолентата започва с нея, със силуета й. С Астрид! Тя е вече възрастна и чете стотиците писма от своите малки и вече пораснали почитатели. Създателката на Пипи, Карлсон и на така любимият ми Емил наистина разбира децата и умее да общува с тях. А те й пишат. Много! Изпращат й рисунките си, задават въпроси.. Именно детските послания от тези писма са нишката, която следва целия филм. Историята, която се представя пред зрителите е различна. Тя е за Астрид, преди да стане Линдгрен. Същата история, за която до скоро знаехме само основни факти. Ако очаквате да видите на голям екран как любимата детска писателка създава „Пипи дългото чорапче”, то това няма да се случи. Няма я и дъщеря й Карин, на която тя подарява книгата за смелата Пипилота… Има го обаче извънбрачния й син Ласе, има една първа пишеща машина и отрязани плитки, има трудностите да родиш и да оставиш детето си, а след това да обърнеш света, за да си го върнеш, има смелост и сила, има болка и много надежда. Надежда, събрана в думите „Децата имат нужда от любов. Просто от любов.”. Астрид всъщност е Карлсон и Пипи, и Емил, и Роня… в едно. Гледайки филма разбираме, че всеки от героите й носи частица от нея, не от децата й, а от самата нея. От нейните позитивизъм и непокорство, от нейната сила. Защото какво друго освен сила е нужно, за да минеш през всички трудности на живота и да продължиш да създаваш щастие за другите. Книгите й учат на свобода, на обич, дават простор на въображението и вяра в мечтите, те създават вълшебни, но и някак съвсем реални светове, в които удобно да настаним детството си, когато решим да пораснем. „Да се превърнеш в Астрид” по един изключително красив начин разказва за всичко, което превръща малката, непозната Астрид Ериксон в голямата и известна Астрид Линдгрен. Майсторският шедьовър е режисиран от Перниле Фишер Кристен, а в главните роли са Алба Аугуст (в ролята на Астрид), Бьорн Густафсон, Трине Дирхолм, Магнус Крепер. Аз вярвам, че всички тези хора истински обичат Астрид Линдгрен. Обичат творчеството й, героите й, историята й и разбира се – самата нея. Иначе би било невъзможно да се пише и говори за нея или да се създаде филм, които да бъде наситен с толкова искреност и така точно да пресъздава емоциите. Обичаме я, разбира се и всички ние – поколенията, пораснали с книгите и героите й. Тези, които с удоволствие подаряваме Пипи или Емил от Льонеберия на децата, внуците или племениците си. Дори и на себе си! Тези, които препълнихме салоните, по време на първите прожекции на филма, защото щом веднъж си заобичал Астрид Линдгрен, ще я обикнеш още повече, знаейки цялата й история. Без книгите на Астрид Линдгрен детството със сигурност нямаше да бъде така интересно, цветно и необикновено. Филмът пък е за всички „пораснали”, за всички, които ще съпреживеят историята й и ще се вдъхновят от силата й. А на финал, когато светлините в киносалона отново са запалени, не остава друго освен да й благодарим… Благодарим ти, Астрид! За рецептата за палачинки на Пипи и за всички други рецепти, скрити между редовете на книгите ти, с които ни научи как да си приготвяме щастие! Ани
~The World of Annie~
0 Comments
Случвало ли Ви се е докато четете някоя книга да си помислите „От това ще излезе страхотен филм!”? В последните няколко години кинопродукциите, базирани на литературни класики и съвременни романи са изключително много и са посрещани с голямо вълнение от страна на зрителите. Именно така се заражда и CineLibri – фестивал, който обединява киноадаптации, създадени по литературни творби от различни епохи и в различни страни по света. Тази година за четвърти път, между 10 и 24 октомври можем да се насладим на поредната селекция от филмови продукции огромна част, от които екранизирани през последните две години. 14 дни, 49 филма (40, от които с национални премиери), 13 киносалона в София и над 300 прожекции Така изглежда кино-литературният фестивал в цифри. С думи е трудно да се опише – калейдоскоп от събития, емоции, очаквания… много киновечери и много изядени пуканки! Съвсем не случайно CineLibri е едно от най- значимите и очаквани събития в българските културни афиши. Аз (изключително трудно) се спрях на 3 премиерни заглавия: „Чайка” (2018, САЩ) – Пиесата на Чехов всъщност е познат сюжет, реализиран многократно под различни форми – като балетен спектакъл, опера, стотици театрални постановки и няколко филмови адаптации. Именно „Чайка” бе първият филм, с който за себе си дадох начало на Фестивала. В началото бях леко предубедена, заради факта, че познавам твърде добре сюжета, но ми беше и изключително интересно как ще изглеждат Ирина Аркадина, Константин, Борис Тригорин и Нина Заречная, в екранизация от 2018 година. Не останах разочарована! Филмът е добър, до толкова добър, че да ти се иска да го изгледаш поне още веднъж, въпреки позната история. Другите два филма, за които имам билети са: „Да се превърнеш в Астрид” (2018, Швеция – Дания) – Базиран на историята за любимата детска писателка Астрид Линдгрен и очакван от много нейни почитатели по цял свят. Това е и филмът, за който най-много се вълнувам от фестивалната програма. Кадър от "Да се превърнеш в Астрид" „Човекът, който уби Дон Кихот” (2018, Съвместна продукция) е последната (засега) кинопрожекция, на която със сигурност ще присъствам. Филмът е очакван почти две десетилетия, наричан е „режисьорска лудост”, заради всички перипетии около заснемането му, но се превръща в любим на киноценителите, още преди да излезе на голям екран. Сигурна съм, че има защо и няма да пропусна възможността да го изгледам. Тази година между всичките 49 филма има 11 български - пет игрални и шест документални, което е наистина добро постижение. Аз преди фестивала вече съм гледала (и писала тук и тук) за два от тях - "Възвишение” (2017, България), който е един от любимите ми скоро екранизирани исторически филми и „Да се изгубиш нарочно” (2018, България), разказващ за неповторимите приключения на 3 момчета, решили да пътуват из селата в България. И двата ги препоръчвам! В Руския културно-информационен център на 16, 17 и 18 октомври имаше „Дни на руското кино”, отново като част от CineLibri. Прожектираните филми там бяха „Таборът отива към небето” (1976, Русия), „Дворянско гнездо” (1969, Русия) и „Жесток романс” (1984, Русия), всеки от които съм гледала поне по 3 пъти до момента, но нито веднъж на кино и нямаше как да пропусна. Общо 8 филма, това до момента е личната ми равносметка за тазгодишното издание на CineLibri. Вниманието ми са спечелили също „Треската Феранте” (2017, Италия), „Мери Шели” (2017, САЩ- Великобритания), „Щастливият принц” (2018, Съвместна продукция), както и българският документален филм „Собствена стая… с изглед към ХХ век” (2017, България), но не мисля, че ще успея да ги изгледам. Двете седмици, в които продължава фестивалът са малко време, за да се изгледат дори половината от филмите. Всяко едно заглавие е интересно и вярвам заслужава внимание, заради което е наистина трудно да избираш. Надявам се поне част от киноадаптациите да присъстват още седмица - две в програмите на столичните кина и след приключването на Фестивала, за да можем зрителите да се насладим на възможно най- много от страхотната селекция. И като за финал… Фокусът на CineLibri тази година е любовта във всичките й форми и измерения, оттам и мотото „Любов между редовете” и как иначе, та нали щом се срещнат киното и литературата винаги се ражда любов! Ако все още не сте си подарили емоцията, наречена CineLibri… направете го! Остават още няколко дни до 24 октомври, а в програмата има наистина добри филми! Ани
~The World of Annie~ „Втората надясно и после направо до сутринта“ Така Питър разказа на Уенди, че се стигало до Нийделандия. Познавате Питър Пан, нали? Той е онова момче, което може да лети, не иска да порасне, идва от Нийделандия (Небивалата земя, на английски- Neverland <Невърленд>), губи си сянката, облечено е в дрехи от листа и си има малка фея. Неговата история е вълшебна – в нея има пирати и съкровища, остров и феи. Има още много смели деца, много приключения и един крокодил. След като споменах Питър, ако познавате него, то много вероятно е да познавате и Уенди, нейните братчета – Майкъл и Джон и техните родители – господин и госпожа Дарлинг. О, разбира се и бавачката Нана…. така де, домашният любимец на семейство Дарлинг – куче, порода нюфаундленд. Книгата на Джеймс Матю Бари е любима на поколения (някои, от които вече пораснали) деца, но истината е че мненията за разказаната история са противоречиви – едни харесват момчето, което може да лети, вярват в чудеса и понякога се оглеждат за сянката му, други пък намират всичко това за нелепо, против са на децата да се създават илюзии за други светове и отказват да приемат образа на Питър Пан, като напорастващо дете. Истината? Тя е някъде по средата. Всъщност всички искаме или не порастваме, но порастваме точно с Питър Пан, който ни учи да вярваме в доброто, да не се страхуваме от трудности и че съществуват чудеса. Авторът пък отправя, чрез своята книга и посланието, че семейство е важно и човек трябва да цени дома си, защото именно това е мястото, където винаги ще може да се завърне, след дълго приключение. Ако не сте чели Питър Пан - прочетете я. Ако сте я чели – направете го пак. Един нов прочит на класическите произведения никога не е излишен. Книгата ще Ви пренесе в детството и ще Ви научи (ако сте забравили) как се мечтае. Нима това само по себе си не е достатъчно? Прочетете я и на децата, около Вас – може би на собствените си или внуците, на племенниците, на по- малките си братя или сестри. В края на историята е твърде вероятно да останете с различни впечатления, трудни за разбиране едни други, така и трябва да бъде. Не забравяйте – децата тепърва ще мечтаят и ще пълнят със смисъл вълшебния остров Невърленд, порасналите пък знаем, че това не е просто измислен свят, а място, което всеки от нас изгражда за себе си, чрез спомените. И въпреки това още чакаме понякога да видим сянката на Питър Пан. Почакайте, докато пиша, нещо мина пред прозореца… Не! Беше просто птица. Или не беше? Не съм сигурна или не искам да бъда :) Кой знае – може пък и да е възможно да посетим отново онази Нийделандия, в която живее Питър Пан, трябва само да си спомним как се лети… На 2-ри април по цял свят се отбелязва Международният ден на детската книга. Датата е избрана, защото на нея е роден любимият на поколения писател Ханс Крисиан Андерсен. За моята любима негова книга можете да прочетете тук - "Най - хубавите приказки са тези, които животът създава" Ани
~The World of Annie~ Бяло като брашното за хляба и като тебешири, рисуващи детство. Като пудра захар и като порцелан. Като воал на булка и като перлени обици. Като клавиши на пиано и като ненаписан лист. Бяло като чистота и вярата, но и като загубата. И червено като лалетата на баба и като поля с макове. Като черешите в двора и като гроздовете за вино. Като кадифени завеси и като ярко червило. Като залез във ветровит ден и като жарава. Червено като болката, но и като победата и силата. Март дойде! Нека открием за себе си смисъла в бялото и червеното! Ани
~The World of Annie~ „Възвишение“ безспорно беше сред най- очакваните филми тази година. От една страна, защото ни радва всичко което е продукт на „българското кино“, а от друга – заради чувствеността на нас, българите, към епохата, в която се развива действието. Гледах филма, ден след официалното му пускане в кината. Преди това бях гледала трейлъра и го харесах, личеше си, че филмът е заснет първо с много професионализъм и сетне с още толкова ентусиазъм. Съвсем съзнателно не прочетох никакви коментари преди да изгледам цялата лента. Обещах си и да не го сравнявам с други български исторически филми, нито да търся прилики. И наистина „Възвишение“ ми хареса! „Любя. Любиш. Люби. Любим. Любите. Любят…“ Първите думи контрастират на зимата и безкрайното синьо небе от екрана, забиват се като стрели и се помнят дълго. Филмът е дълъг, а е трудно нещо с продължителност повече от 2 часа да привлече вниманието до толкова, че в даден момент да не доскучае. „Възвишение“ обаче, със своите почти два часа и половина успява не само да задържи вниманието, но и дъха. Много неща ми харесаха! Локациите са разкошно подбрани, зад камерата е Антон Бакерски и всеки детайл е точно уловен. Действията се развиват на фона на достолепните балкански върхове, докато се сменят последователно 4 сезона. Пред величието на природата хората изглеждат съвсем малки, а думите им са още по- силни и внушителни. Костюмите са дело на Мина Кайе и не подлежат на критика. Всичко изглежда повече от автентично и истинско и всеки персонаж е представен неповторимо. Музиката е запомнящ се сегмент от всеки филм. Тази във „Възвишение“ е дело на Петър Дундаков и наистина допълва внушително и незаменимо филма. Не липсват и запомнящи се фрази. "От народа за народа" е сред тях, но всеки, който гледа може да открие още много. Разкошните декори, едрият план, неповторимата жива картина, всички тези и още много други отделни елементи сглобяват съвършено пъзела и правят филма не просто гледаем. А съпреживяван. Многократно! По отношение на актьорския състав на екран виждаме много познати лица – Юлиан Вергов, Димитър Рачков, Малин Кръстев, Кирил Ефремов, Захари Бахаров, Герасим Герасимов – Геро е неотразим, като дебелия Юсуф ага; Филип Аврамов е абсолютно точен избор за пресъздаването на Димитър Общи; в ролите на революционери от четата на Димитър Общи влизат: Благовест Благоев, Станислав Ганчев, Румен Гавазанов, Ивайло Димитров. В главните роли се превъплъщават Александър Алексиев (познат от сериала „Откраднат живот“), като Гичо и Стоян Дойчев, който е спътникът на Гичо – Асенчо. Всъщност именно кукленият актьор Стоян Дойчев прави дебют в киното. Това разбрах чак след края на прожекцията и бях изненадана, защото пресъздаваше чудесно персонажа си. Във филма Гичо и Асенчо напомнят силно за Дон Кихот и Санчо Панса. Двамата пътуват в две пространства - реалното, в което търсят Дякона и паралелното, духовно, в което търсят начин „да ся возвисят“. Имат си даже и един „Росинант“, в лицето на коня дядо Юван – слаб и стар той ги вкарва в куп трагикомични ситуации. Присъствието на мършавия кон е ключово, но той не е единственото животно, част от „Възвишение“. Малко забележимо, но все пак факт е, че в началото на филма птицата, която лети високо в небето е орел, а на финала- лешояд. Това разбира се е едно от многото скрити послания към зрителите. В лентата има много моменти, които ту искрено разсмиват, ту натъжават. Хуморът и мъката са еднакво достъпни за съпреживяване и неделима част от сценария. Една от най- емоционалните сцени е срещата на Гичо с майка му и за ролята е избрана съпругата на самия режисьор – Параскева Джукелова. Неслучайно е и, че филмът завършва с едно много дълбоко посвещение: „На майка ми“ От особено значение е и сцената с Левски. В нея образът на Дякона е толкова мистичен, колкото и в разказите, които всички сме слушали за него. Той е силует, едва доловим, а паралелно силно внушителен. Въпреки, че образът не е напълно видим, той сякаш изпълва всичко с присъствието си, а на зрителите е оставено да преценят дали това наистина е той. Без конкретика и без излишни думи. Вероятно за някои от зрителите последните 15-ина минути, наситени с много изстрели, ще натежат. Признавам си в някаква степен дори и на мен, но точно в това е силата на филма, точно в тези минути лентата се превръща в трагедия и в реално отражение на времето, в което се развива действието. В българската литература мястото, отредено на героите е близо до небето, там те героично срещат своята гибел. От Хаджи Димитър, та до Опълченците на Шипка. Четниците във „Възвишение“ не са изключение, те изкачват своето последно възвишение и застават геройски срещу смъртта. И пак там, на възвишението, в края на филма отеква един изстрел, а след него и думите на Гичо: „Е, хайде със здраве! Може да се видим – не губи надежда – в тоз свят или в онзи. Пък ти ще кажеш кой кое е.“ На нас, зрителите, са оставени интерпретациите дали този изстрел е победен или последен. Трябва да се отбележи, че „Възвишение“ не е наситен с патриотизъм или поне не избождащ очите такъв. Това не е филм, който подрежда добрите от едната страна, а лошите – от другата. Революционерите са едновременно борбени, горди, смели, но и разбойници, крадци и понякога предатели. Над главите на четниците на Димитър Общи, извършващи Арабаконашкия обир няма ореоли, те не са поставени на пиедестал, а напротив – докрай остават някак смешни, понякога глуповати, но все пак сърцати. Вероятно такива, каквито наистина са били. Хора. За тези, които търсят да открият патриотизъм – има го. Но е онзи истинския патриотизъм, който да ни напомни кои сме, откъде идваме и всъщност колко силно приличаме на предците си. И че всичко си е същото. И ние сме си същите. Само, че техните битки са били по- героични. А ние днес също търсим своите герои. Опитваме се да намерим Левски и все се разминаваме с него или го срещаме, без да знаем. И днес изкачваме възвишението. И днес има такива, които са готови да се предадат и да слязат. Има обаче и такива, които остават горе. Високо! Остават на възвишението до самия край и продължават да четат от старата книга. А после остават думите и един изстрел, отразяващ навярно победата. Над нас самите! „Възвишение“ е разказ за свободата и за избора, за предателството и за смъртта. Една история за нашия път и за всичко, което ни спъва. „Любил съм, Любим бях…“ Филмът завършва така, както е започнал. На мястото на този глагол вероятно можеше да бъде всеки друг или пък не можеше, просто нямаше да отправя същото послание. Обещах си да не правя сравнения, но се оказа че „Възвишение“ заслужава. Заслужава да се нареди достойно до „Козият рог“ и „Време разделно“. Филмът е хубав, наистина хубав! Дори нещо повече – отдавна имахме нужда от това „Възвишение“. Изгледайте го, даже ако трябва няколко пъти! Заслужава си! Има смисъл… и всеки от нас ще го открие по различен начин! Ани
~The World of Annie~ Април е въздишка на пролетта. Цъфнали клонки. Глухарчета. Лазарски песни. Пъстри шевици. Червено яйце. Молитва. Любими лалета. Горделиви нарциси. Слънчева градина. Дълги разходки. Букетче незабравки. Пеперудени крила. Засадени семенца. Полет на лястовици. Щъркелови гнезда. Синьо небе. Аромат на люляк. Повече слънце. Повече време. Април е събуждане. Усмивка. Вдъхновение. Мечти. Обещания. Нови пътища. Април е към края си… и води началото! Ани
~The World of Annie~ ... подарявам следващите си редове на едно отдавна пораснало момиче, което само ще познае своята любима детска книга! „Къде ми са детските книжки?“, нали така се пееше в една от любимите и незабравими песни от детството. Там са – в някой отдавна неотварян шкаф, подредени грижовно и отдавна неразгръщани от любопитни детски ръчички. Още преди да навърша седем години имах завидна колекция, която можеше да се конкурира почти с детския отдел на градската библиотека, фактите за това вероятно са няколко – първо, това че можех да чета сама доста преди да започна първи клас, сетне и това, че след около петото прочитане на глас вече можех да рецитирам съдържанието на книгата и не на последното място, разбира се – желанието на мама да ми разкрие богатството на приказния свят В различните периоди от моето детство имах и различни любими книги, по често цели поредици. Една обаче е останала в сърцето ми като най- любима – „Дивите лебеди и други приказки“. Тя включваше три Андерсенови приказки – „Дивите лебеди“, „Цветята на малката Ида“ и „Храбрият оловен войник“. И трите бяха разкошно илюстрирани и точно това ме привличаше най- силно в началото. Това е и първият ми осъзнат спомен за книга. Открих любимата си детска книга в шкафа при всички останали, отдавна неразгръщани. Още на пръв поглед личи, че е оглавявала класациите на най- четена книга у дома, защото е платила тежкия данък на времето – леко изпомачкана корица с отдавна не много бял цвят и немалко пожълтели страници. Илюстрациите обаче са си същите. Непроменени! Ярки, красиви, детайлни… и приказни. Творческия превод на български пък е дело на Светослав Минков и наистина е завладяващ. Приказките на Андерсен бяха най- чистото олицетворение на моето детство. Мечтае да бъда като малката Ида и да танцувам с цветята, плаках за Малката кибритопродавачка, а и за Малката русалка, радвах се на Малечка- Палечка, която спи в орехова черупка, всеки път очаквах момента, в който грозното патенце ще се превърне в красив лебед, слушах с интерес за Дивите лебеди… и неусетно пораствах. Такъв е стилът на Андерсен – неусетно и завинаги омайна хората със своите нежни и понякога малко печални истории. Той сътворя за читателите един прекрасен свят, където също има несполуки, горчивина и несправедливост, но ги има и най- чистите човешки добродетели. Вероятно едва ли има човек, който поне веднъж в живота си да не се е сблъсквал с името или творчеството на големия приказен разказвач - Ханс Кристиан Андерсен. С написаните от него вълшебни и незабравими приказки са израснали няколко поколения и всеки от нас поне веднъж е чел, слушал или разказвал за „Храбрия оловен войник“, „Малката кибритопродавачка“, „Снежната кралица“, „Грозното патенце“, „Новите дрехи на царя“, „Принцесата и граховото зърно“, „Малката русалка“ или пък „Цветята на малката Ида“ Вече повече от две столетия вълшебството на Андерсеновите приказки, разказани с изключително майсторство, владее света и възпитава поколения наред. Неговите герои са разплаквали, вълнували и насърчавали десетки хиляди деца по цял свят да растат смели, да мечтаят и да търсят истината. И продължават! Казват, че уроците по човещина и човечност не ги пише в книгите, аз пък вярвам, че именно приказките на Андерсен са се превърнали в първия буквар, учещ ни именно на тях! На 2-ри април по цял свят се отбелязва Международният ден на детската книга. Датата съвсем не е избрана случайно, защото именно на нея преди 212 години в Одензе, Дания се ражда любимият на хиляди малки, не толкова малки, а дори и вече пораснали деца - датският писател Ханс Кристиан Андерсен. Ани
~The World of Annie~ Кога за последен път сте били на летище? Кога за последен път сте следили с трепетно очакване таблото с кацащите/ излитащите полети, прегръщали сте силно за „Добре Дошъл!“ или за „Довиждане!“? Кога за последен път сте посрещали или изпращали някого? А кога за последно самите Вие сте били изпращани и посрещани? Вчера, преди седмица, месец, година... Със сигурност неотдавна! Вероятно познавате добре "Полетите на сърцето" и сте усещали голяма част от емоциите, с които е наситен следващият текст... Петък, 8 юли, Летище София, терминал 1, зала „Посрещачи“… едно от малкото места, където сълзите не са тъжни, а въздухът е натежал от очакване и пълен с щастие. Пътите, в които съм била на това летище са толкова много, че се размиват в спомените, но затова пък всеки е вълнуващ. Стоя и очаквам! На таблото с кацащите полети, няколко реда светват в зелено почти едновременно, скоро от залата за вземане на багаж, към тази където са посрещачите, започват да излизат десетки хора: Излиза жена на средна възраст. Прегръща силно и дълго две момичета. Радостта пълни очите й със сълзи. Баба или майка? Навярно и двете… Излиза след нея друга жена. Очите й търсят някого. Посрещачът й е мъж над 50, скрит зад голям букет. Силна прегръдка, вероятно след дълга раздяла. Навярно съпруг и съпруга. В очите и на двамата грее щастие. Излизат група весели 18-19годишни момичета и момчета. Няколко куфара, няколко пътни чанти, няколко раници. Много смях и шеги. Правят си селфи за спомен и тръгват в различни посоки, посрещачите им са разпръснати из залата. Навярно студенти… Излиза младо семейство с къдрокосо малко момиченце. Детето пуска ръката на майка си и се скрива в тълпата с посрещачи. След миг е в прегръдките на двойка възрастни, вероятно баба и дядо. Сълзи от радост! Чакано щастие!!! Излиза шумна група роднини. Посреща ги друга по- голяма и по- шумна група роднини. Много куфари и много усмивки. Смях, прегръдки, здрависвания, шеги, отново прегръдки. Няколко поколения с насълзени от вълнения очи… стичащо се по бузите щастие! Излизат след тях още десетки съдби, десетки истории. Стотици отдавна чакани срещи, хиляди прегръдки, наситени с обич и топлина! Лято е… Емигрантите се прибират да съберат слънчеви лъчи край морето и да надиплят спомени, които да ги топлят, когато отново заминат далеч от Родината; за да прекарат обещаното и чакано време с близките си и да се почувстват за седмица, месец или два наистина у дома! Понеделник, 5 септември, Летище София, терминал 2, зала „Изпращачи“. Лястовиците отвън се редят по петолинията от жици и репетират за своето излитане.Очаква ги дълъг път. Вътре в залата на летището пък подобно на прелетните птици, хората, дошли си за лятото се подготвят за път. Часовникът на ръката ми отмерва още около 60 минути до моя следващ полет. Вълнувам се! Скоро за пореден път ще полетя към мечтите си и в буквален, и в преносен смисъл. Оглеждам залата, има много майки и бащи, синове и дъщери, баби и дядовци, семейства, малки деца… Има също много куфари, емоции, обещания. Всеки е намерил своето място за раздяла с близките си. Тук обаче сълзите не са от щастие и преливат от все повече очи. Сбогуванията не изглеждат като по филмите, още по- емоционални са! Хората се прегръщат, държат ръцете си, а големите куфари до тях вероятно са пълни с морски миди и пакетчета любими подправки, така като сърцата с аромат на здравец и много летни спомени. Който е изпращал скъпи на сърцето му хора добре познава минутите преди полет. Онези, откраднати от раздялата десет, петнайсет или двайсет минути, наситени с толкова много „Обичам те“ или „Обичам Ви“, докато в мислите препускат спомени. Точно в тези минути има толкова много неща за изричане, думите напират, надпреварват се, но се препъват една в друга и често се превръщат просто в сълзи, пълнещи очите. В тези моменти емоции, болка, надежди, копнежи и обещания се преплитат в едно. Летищата винаги са били център на емоции и територия на чувства. Едва ли на друго място могат да се съберат напрегнато очакване, облекчение, щастливи усмивки, тъжни усмивки, усмивки през сълзи, сълзи от тъга и сълзи от щастие, радост, обич, очакване, надежда! Хората се качват и слизат. Разделят и срещат. Посрещат и изпращат. Плачат и се смеят. Целуват и прегръщат. И никога не са безразлични. А летищата са толерантни към тъга и радост, към усмивки и сълзи, защото точно те разделят и събират човешки съдби! Понеделник, 12 септември… Още едно мечтано пътуване е осъществено, още една мечта е сбъдната. Седя на едно от местата в дясната страна на самолета, гледайки замечтано през илюминатора. Самолетът се снижава и както всеки път търся да видя златните кубета на храм- паметник „Свети Александър Невски“. Това се превърна в някаква моя малка традиция, когато летя обратно към България. Обикновено именно най- големият храм в столицата е първото нещо ме кара да се почувствам отново у дома. А и София е така красива от високо… … Летище София, терминал 2, зала „Посрещачи“ За двойка възрастни, прехвърлили шейсет години, минутите са сякаш твърде дълги и щедро наситени с очакване. Баба и дядо! Забързвам стъпки… Посрещане! Прегръдки! Обич! Току- що кацнало щастие… за пореден път тази година! У дома съм… А Вие кога за последен път бяхте на летище? Ани
~The World of Annie~ Замисляли ли сте се кое цвете, редом със здравеца, можем да наречем най- българско? Мушкатото, разбира се! Онова малко храстче с мъхести, зелени листа и алени или пъстри цветове, което откриваме в почти всяка българска къща. Цветето на баба! Едва ли има някой, който хем да обича цветя, хем никога да не е отглеждал мушкато. Саксиите с това цвете се предават сякаш по наследство. Получаваш къщата от баба и дядо, а заедно с нея и котката,плодните дръвчета в двора, асмата с най- хубавото грозде… и поне една глинена стара саксия с алено мушкато. Една саксия, събрала и пренесла през годините, в аромата и цветовете си родовата традиция. Почти няма къщен двор, перваз на прозорец, селски чардак или градски балкон, от който да не наднича кичесто мушкато. Отглеждането му наистина не е гордост във флористиката, но то цъфти така красиво и с всевъзможни цветове, че стръкчета от него се разменят непрекъснато между съседки и приятелки. Ние, българите така сме си го и нарекли, заменяйки сложното латинско име с едно далеч по просто и лесно – „мушкато“, защото „където го мушнеш, там се прихваща“ и после цъфва, а сякаш наистина грее. Освен ново нашенско име, сме отредили на красивото цвете и трудна роля – да носи късмет на дома, в който цъфти. А дали наистина е така? Навярно да! Няма причина да не е! Но преди всичко всяка саксия с цъфнало в нея мушкато е пазител на спомени… на поне няколко поколения! И същите тези спомени се разлистват, като пожълтели страници на стар албум, когато вятърът залюлее венчелистчетата, а те изпълнят въздуха с познат аромат! Ани
~The World of Annie~ Има неща в този живот, които не се забравят, които остават завинаги в сърцата ни. Дребни, на пръв поглед дори някак незначителни неща, с които е изпълнено нашето ежедневие, ала всъщност по- вечни и ценни от онези, големите, към които непрекъснато се стремим, докато гоним времето. Те, малките неща, ни съпътстват цял живот – аромати, звуци, спомени и дискретно ни напомнят за себе си, разгаряйки в сърцата ни топлина. Августовско лято. Жарко и безжалостно. Горещ следобед. Въздухът тежи от сладникав аромат. Смокинята на двора е обрана и сега отмаря от тежкия товар, които носеше. И тази година щеше да се прекърши от плод – синьо-лилави топчици сладост. Баба ми вари сладко от смокини, в голямата калайдисана, бяла тава – лъскава, като стара монета и кръгла, като луната. Огнището е в края на двора, огънят припламва. Оранжевите пламъци танцуват. Омагьосват. Сякаш огнището се превръща в албум, пламъците рисуват спомени. Вглеждам се. Превъртам калейдоскопа на времето, озовавам се на същото място повече от десетина година по- рано. Прашната калдъръмена уличка, старата ни варосана къща с голям двор и много цветя. Всичко е същото. Детство с дъх на смокини. Сутрин е. Слънчевите лъчи рехаво нахлуват през дантелата на пердетата. Прабаба прави мекички. Топли и пухкави. Домашни! Аз, едно около седемгодишно, светлокосо момиченце, съм се току- що събудила, а тя, любимата прабаба, е препълнила две чинии с тестени слънца. Разтърквам очи, повдигам се чевръсто на пръсти, отварям долапа и изваждам едно от бурканчетата със смокинено сладко. Това е най- вкусното допълнение към розово- пухкава закуска, очакваща ме в кухнята. Вкусът и ароматът на затвореното в бурканчета вълшебство – незабравим! Годините се търкулват бързо, момиченцето вече не е малко, но всичко пак е същото! Сладко по старата рецепта баба и днес вари. От същото, вече все по- недостижимо високо дърво, на същия двор, наситен с аромат на лято, в същата калайдисана тава. И въздухът се пълни с аромат. Мирише на лято, на смокини, на дим от огнище. На детство! Омайва!!! Баба се суети и аз край нея. Сладкото става с цвят на кехлибар. Есента напомня за себе си с лек ветрец. Вятърът разнася аромата на смокинено сладко… приютявам го в сърцето си. Някога, напред във времето, с усмивка ще се връщам и към този ден, и към този спомен с дъх на смокини… Баба ми вари сладко от спомени! През зимата ще отворя поредното бурканче детство! Ани
~The World of Annie~ Те са победители, защото вече половин век, в едно малко градче, скътано в полите на Рила, пишат богата музикална история! 50 години навярно отлитат бързо когато са наситени с изкуство, самодейност, труд, постоянство и себераздаване! Отлитат… и преплитат толкова много човешки съдби, обединени от любовта към музиката! А кои са те? Двадесет и осемте хориста на Мъжки хор „Свети Иван Рилски“ – град Дупница и тяхната диригентка – Таня Камбурова – стожерът на културния живот на града ни. Пъстра е палитрата от професии, интереси и съдби, широкоспектърен е и възрастовият диапазон, а репертоарът – наситено богат! Те са самодейци! И се справят достойно! Те не четат ноти, не винаги и разбират езика, на който пеят, но чувстват песните и музиката, защото правят всичко с любов и отдаденост! А самата Таня казва, че „Тя, любовта, обяснения не иска!“ И е права! Те нямат репетиционната зала, която заслужават, но си имат тяхната Таня! Червенокосата, всеотдайна, харизматична и винаги усмихната Таня, а това е безценно! Тази година Те – момчетата на Таня, отпразнуваха 50- годишния юбилей на Хора! Отпразнуваха го с незабравим, грандиозен концерт, който се превърна в кулминацията на Майските празници в града ни. И така трябваше! Заслужаваха го! Заслужаваха го всички бивши и настоящи хористи, както и всички, които през годините са били свързани с Хора; заслужаваше го Таня, за която невъзможни неща не съществуват; заслужаваше го и публиката! На творците, а и на ценителите на изкуството, не е нужно да се обяснява, защо е толкова важно да се отпразнува дълголетието на един проект, свързан с изкуството, с емоцията, с таланта! Те знаят! Те усещат! Защото те са част от всичко това, от всеки миг, от всеки трепет, от всяка нота! Те са победители, носители на най- специалната награда – стотици концерти, пълни зали, нестихващи аплодисменти и палитра от емоции в очите на публиката, които предизвикат с песните си... и всичко това вече 50 години! Те пишат история… в сегашно време! Те са повод за гордост! ТЕ СА ПОБЕДИТЕЛИ!!! Ани
~The World of Annie~ Знаете ли, че през един месец в годината времето сякаш за кратко спира? Има едно време, между април и юни, наситено с щастие и усмивки, щедро оцветено в шампанско и облечено в рокли от тюл, сатен, тафта и дантела или в елегантни костюми със стилни вратовръзки. Време, отредено на младостта! Един месец, превръщащ се във феерия! Една красива приказка, пишеща се всяка година, отново и отново! Има едно време, наречено Май, идващо с аромат на цъфнали божури и разливащо емоции и спомени! Време, в което Последният училищен звънец слага едновременно чакан, но и малко тъжен край и ново, изпълнено с надежди и копнежи начало! Чувате ли го? Същият звънец, който преди това 12 поредни години в прохладната септемврийска утрин ни събираше и поставяше началото, сега ознаменува края! Време е! Време е, а на нас - абитуриентите не ни се тръгва от голямата слънчева сграда, в която прекарахме последните си пет години заедно. Сега имаме пълната свобода да огласим за последен път шумно коридорите, а всъщност сме най- тихи; сега всеки вече има свои планове за бъдещето, а паралелно сме най- сплотени; сега няма отсъствия и закъснения, а на нас ни се иска да останем колкото можем по- дълго. Време е, но минутите преди тръгване ни се струват по- забързани от ударите на сърцето и по- нетърпеливи от мислите. Време е… Усещате ли как секундите се гонят и все не достигат? Не стигат за всички приятели и усмивки, за безсънните нощи над учебниците, за постиженията, за споделените радости и съпреживяните трудности. Време е носталгията да поплува в навлажнените ни очи, да се търкулне в сълзите, да отекне в акордите на песните … и да остане в сърцата ни завинаги! Време е да поставим на везна амбициите и получените знания, а сетне да вплетен поглед към бъдещето – целеустремени и подготвени за предизвикателствата на новото време! Време е да благодарим, на хората, дали ни знания, увереност, посока! Време е и да чуем „Смело напред!“ и да продължим наистина смело! Време е! Наистина е време да тръгваме, но можем да се връщаме когато поискаме. Отново в голямата училищна сграда, отново в светлите класни стаи, отново при нашите учители! Отново… за да черпим сили и светлина! Време е да вдигнем наздравица за младостта и успехите! Време е да отпразнуваме подобаващо своето завършване! Време е за онова така дългочакано събитие; за приказката, която самите ние да напишем в сегашно време! Време е фотоапаратите да започнат да снимат до пълно изтощение на батериите, защото искаме да бъде запечатан всеки миг! Защото знаем, че снимките – тези цветни правоъгълничета, са най- добрите пазители на спомени! Време е момичета да облечем мечтаните рокли и в рамките на една нощ да се почувстваме като принцеси, макар съвсем скоро някои да се превърнат и в Пепеляшки, събули неудобните високи обувки още преди полунощ. Време е… да бъдем за последен път заедно! Време е… Не, не, почакайте! Сега не е време за нищо странично! Точно във вечерта на Бала времето спира! Сега никой няма да бърза за никъде… всичко е цветно, красиво. Всичко е наше! А утре? Утре часовникът ще продължи да отмерва секундите, минутите, успехите, трудностите! Утре, когато съблечем приказните рокли или елегантните костюми ще си дадем сметка за отминалото вчера и неизвестното утре. Защото същото това утре винаги ще бъде неизвестно, дори когато мислим, че сме го планирали до съвършенство! Секундите се гонят, времето лети – безспир, задъхано тича, но е вперило поглед в бъдещето и бърза ли, бърза. Месец Май си отива, оставящ ни слънцето, щастието и емоциите. И догодина ще дойде, за да бъде приказен за следващия випуск и за да донесе приятни спомени на всички усетили вече, как времето спира, в името на младостта! А сега? Сега започват истинските уроци, защото те не свършват нито с последния звънец, нито с последния танц на бала, напротив! Сега е време за кандидатстване в университети и много изпити! Време, в което да си дадем ясна сметка за отговорностите, които ни предстоят! Време е да си поставим цели и смело да начертаем пътища към мечтите! Време е за (отдавна чакана) промяна, за пътуване, за срещи с нови хора… Време е да докажем себе си! Време е…! Време е да полетим, както всички преди нас! Време е и да обещаем на себе си още от сега, че ще се завръщаме и че никога няма да губим чувство за земя, защото това би означавало да загубим и себе си! Казват, че „няма щастлив край“ и навярно е точно така, защото всеки край е раздяла, а всяка раздяла на свой ред е наситена с тъга! Затова нека не поставяме край, а ново щастливо начало! Време е… от утре слънцето ще грее в очакване на нашите успехи! Ани
~The World of Annie~ Красотата, струяща от цветовете се слива с пулса на времето… и всичко е толкова вълнуващо, толкова чакано! Времето на кукерите идва заедно с първите кокичета – гордо и храбро показали нежните си главички над снега. Изнизват се има- няма 20 дни от първия месец на годината и град Перник се превръща в център на българщината, в пазител на традициите. Именно там всяка година се провежда един от най- вълшебните фестивали – „Сурва”, по време на който се възражда приказният български обичай, свързан с митичните и дори някак чудати същества, наричани кукери. Чауши, Сурвакари, Дервиши, Бабугери, Джамалари… Кукери... различно ги наричат в различните краища на България, по различен начин и от различни материални се изработват костюмите и маските им. Посланията, които носят обаче са едни и същи и тъкмо „Сурва” ги обединява! Изчакват Луната да отстъпи място на Слънцето, обличат костюмите от животински кожи, връзват на кръста тежките нанизи от чанове и хлопатари, слагат на главите чудноватите, ръчноправени маски и потеглят в борбата със злите сили. Подреждат се. Маска до маска! И тръгват. Магията започва. Движат се със специфична стъпка, заиграват тежкия си танц, с вяра, че ще уплашат зимата, правейки път на пролетта и доброто. Тъпанът ги съпровожда. Чановете звънят… вдигат шум и огласят небесата. Едно мистично единство от ритъм, звук и багри. Мощният грохот от всичките окачени на коланите им чанове отеква през планините и се слива в една мистична мелодия, за да напомни за безсмъртието на традицията. А тя, традицията, датира от незапомнени времена, но се опазва, съхранява, обновява, обогатява… и е жива, благодарение на приемствеността предавана от векове, от поколение на поколение! Окаже ли се човек на площада, по време на „Сурва”, посрещнат ли го биенето на тъпана и неравноделните български ритми, завъртят ли се кукерите около него като в магическа въртележка, докосне ли се до участниците, потопи ли се в атмосферата, слее ли се с нея, заиграе ли сърцето му в ритъма на чановете, включи ли се в танците, обърне ли гръб на сивото ежедневие, то и той става част от традицията! Част от цялото!! „Лоши и страшни са, но само от вън, от вътре, из под гуглата са добри. Хора са. Добри хора, които само веднъж в годината се маскират като лоши, за да изплашат злото. И по- добре така да е, отколкото лошите хора, маскирани като добри цяла година да бродят тука!” – така казваше прабаба ми. С тези думи тя грижовно настани кукерите в сърцето ми, още когато бях съвсем малка. А те – кукерите всяка година ме призовават към градския площад на Перник, за да стана част от магията, наречена „Сурва”. Защото в жестокият януарски студ, именно кукерите са търсената и така нужна искрица топлина, с която да сгреем душите! Това е „Сурва”. Карнавал! Пъстър и емоционален! Древен и мистичен! Стоплящ и сплотяващ! Омайващ… Наш си… български! Повод за гордост… вече повече от половин век! А най- голямото богатство на фестивала са децата, от току- що проходили, до такива в юношеска възраст, омагьосани и запленени от магията на „Сурва”. Превърнали се вече в част от вековната традиция, готови да я съхраняват и да я предадат след време на своите деца… По дългия си път кукерския празник е събрал най- хубавото от народното ни творчество – огнени шарки, буйни ритми, мистична символика и се е превърнал в част от живото човешко наследство на България. Играта на кукерите е сред най- ярките и интересни, обгърнати в тайнственост моменти из традиционния, празничен български календар. Кукерите… една от малкото останали неугаснали искрици българска празничност. Една традиция, която всяка година се възражда и обогатява! Заслушайте се! Чувате ли чановете? Те са надеждата, те са силата! Кукерите са тръгнали… Ще прогонят злото и ще съпроводят доброто, защото то ни е така нужно и така търсено! И тази година кукерите с техните огромни маски, звън от тежки чанове и високи подскоци ни го подариха… Нека съумеем да опазим искрица от него в сърцата си редом до тази на неугасващата българска традиция. Ани
~The World of Annie~ "Киното не само изобразява живота, а участвайки в живота го променя” – Иля Еренбург Киното е живот! Изкуство!!! Едно от седемте. И емоция! Всъщност центрофуга от емоции. А може би пък калейдоскоп? То хипнотизира, завърта, показва, разказва… омагьосва! Значи е магия!!! Вълшебство, което всеки преживява по свой собствен начин. Придава различно значение на местата, които познаваме или не познаваме, на такива на които сме били или на такива, за които бленуваме и всичкото това по онзи свой вълшебен начин, както никое друго изкуство не може. А знаете ли, че днес българското кино чества своите 101 години? Точно така, преди 101 зими и лета на днешната дата – 13 януари е била първата публична прожекция на филма „Българан е галант” на Васил Гендов. За век и цяла една година българското киноизкуство е разтворило пред ценителите едно пищно ветрило от филми, актьори, образи, персонажи, сюжети и култови реплики. Няма (или поне не би трябвало да има) българин, който да не е гледал „Козият рог” и „Време разделно”. Едва ли има и такъв, който да не е чувал името на Невена Коканова, будещо възхищение и до днес или тези на Георги Калоянчев, Катя Паскалева, Георги Парцалев, Апостол Карамитев, Тодор Колев… и още много други заживели завинаги в безсмъртните си образи! Те са светини! Сигурна съм, че можете да затананикате песента от филма „Неочаквана ваканция"? Да, да, именно – неостаряващото „Детство мое”. От песните „Хора и улици” (от филма "Момчето си отива" 1972 г.), „Тече, всичко, тече…” (от филма "Васко да Гама от село Рупча" 1986 г.) , „Вървят ли двама” (от филма "Козият рог" 1972 г.) и "Клетва" (от филма "Вчера" 1988 г.) също знаете по няколко рефрена, нали? Всички знаем! И песните, като филмите, от които са част са се превърнали в класика! Ами репликите? Като на шега и днес казваме „Когато говориш с мен, ще мълчиш!” и „Не съм казал, но повтарям!”, заканваме се със „Сега ще видите, кон боб яде ли”, порицаваме с „Лошо, Седларов, лошо”, смеем се с глас, подреждайки масата в очакване на гостите, щом се сетим за „Роднина, милиционер, роднина, милиционер” и стигаме до заключението, че „Тате, ще ми купи колело, ама друг път!” когато знаем, че нещо всъщност никога няма да се случи. Ще отречете ли, че сте гледали „С деца на море” „Войната на таралежите” , „Топло”, "Дами канят”, „Опасен чар”, „Вчера” и „Сиромашко лято” поне по три пъти всеки? Не можете! Никой не може. Колкото и хубави западно- европейски и/или американски ленти да се създават, българските си ни остават любими. Може би защото са най- близки до битието, може би защото представят живота такъв какъвто е (бил), а може би и защото с именно тези филми сте пораснали и Вие, и децата Ви, а сега… (или напред във времето) и техните деца. Не може би, точно защото са филмите на няколко поколения българи, затова са ни любими! И защото са наши, български… истински наши!!! ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ АКТЬОРИ, СЦЕНАРИСТИ, РЕЖИСЬОРИ И НА ВСИЧКИ СТОЯЩИ ПРЕД, ЗАД И ОКОЛО КАДРИТЕ!!! ЧЕСТИТ ПРАЗНИК И НА ВСИЧКИ ЦЕНИТЕЛИ НА КИНОИЗКУСТВОТО!!! * Познахте ли от кои филми са култовите реплики, които съм използвала в статията си? А спомнихте ли си песните? В чест на празника (и благодарение на факта, че са качени в интернет пространството) поставих активни линкове към филмите и песните, споменати в статията ми. Забавните реплики пък ще Ви "отведат" към филмите от които са. Изгледайте ги отново. Заслужава си! Всички линкове са оцветени в оранжево, кликнете на тях и им се насладете! Ани
~The World of Annie~ 2015 просто беше година на контрастите! Вярвах… в Бога, в себе си, в мечтите, в хората! И не вярвах… на очите си, на думи...! Губих… време, вещи, хора! Печелих…приятелства, обич, награди, доверие! Борих се… понякога с ветрени мелници, понякога със себе си! Чертах… планове за бъдещето, схеми за картички,… пътища към мечтите! Вървях… по добре познати пътища, по непознати чужди площади, по пътя на мечтите! Пътувах… из България, по света… и към себе си! И се връщах… към дома, към спомените, към уроците от грешките! Усещах топлина… от домашния уют, от думите на хората, които обичам… и такава вътре в самата мен! Пораснах… истински! Но не само защото станах пълнолетна! Научих се все по- умело да оценявам… малките радости, малки детайли, малките жестове и топли думи! Научих се също да прощавам! Научих и цената на прошката! Снимах много! Наистина много. Посветих се на ново хоби! Създавах! Творих! Мечтах! Сбъдвах мечтите си! Имах... и нямах! Давах…! Обичах… и продължавам! Бях обичана… и продължавам да бъда! Истината е, че в дните на 2015 имаше от всичко… по много! Сега съм с година по- голяма! С година по- богата! С година по- щастлива! Сбогом, 2015!!! Добре дошла, моя, наситена с надежди, мечти и очаквания, 2016! Бъди добра, успешна и щедра!!! Ани
~The World of Annie~ „Днес всички сме парижани! Днес всички сме французи! Днес всички сме европейци!” – това е призивът, който се разпространява в социалните мрежи! И наистина – днес всички сме съпричастни с ужаса и солидарни с болката на близките на загиналите, така както бяхме и през есента на 2001 година, когато след атентат паднаха Кулите близнаци в Ню Йорк. 11 септeмври се повтори! Не в Америка, в Европа! И не на 11… а на 13! Петък 13! Фатален!!! Черен петък! Датата всъщност няма никакво значение, суеверията пък нямат място тук! Вчера се изписа поредната черна страница в историята, изписа се с кръвта на стотици невинни хора! Голяма трагедия потресе Европа и света! Стрелби! Експлозии! Стотици жертви! Почернени семейства! Отново! А дали за последно?! Париж! Франция! Европа! Светът! Всички не вярваме!!! Всички скърбим… за невинните, убити в концертната зала, в ресторантите, дори на улицата и за техните семейства. Няма кауза, която да оправдае убийството и насилието над невинни хора. Случващото се в сърцето на Франция е акт на терор срещу човечеството и свободния свят!!! В такива моменти трудно се говори, трудно е и да се пише... думите не стигат! Париж – градът на мечтите и любовта!... до вчера! Точно вчера Градът на светлините угасна! И днес осъмна почернен! Днес Сена тече кърваво- мътна… събрала в себе си сълзите, болката и страха! Една трагедия ни обедини! Днес светът е обагрен в три цвята – синьо, бяло и червено! Днес скърбим! И се молим… за Париж, за Европа, за Света… за мир!!! Искрени съболезнования към близките на невинните загинали хора! Франция, светът е с Вас! Ани
~The World of Annie~ „Когато сред хората спящи будуваш… тогава живееш със светлата мисъл, че твоят живот е изпълнен със смисъл!” Тези няколко реда изплуват в съзнанието ми днес, на 1-ви ноември! Един от безспорно най- българските празници – редом с 3-ти март и 24-ти май. Празник на просвещението и просветителите! Празник на народните будители! „Будител” – замисляли ли сте се какво всъщност означава тази седембуквена дума? В тълковния речник срещу нея е изписано „човек, който през целия си живот активно популяризира и извежда в приоритет знанието за националната ни история, правилна употреба на майчиния език, както и преклонението към родната култура и национален дух”. Веднага след като прочетох това в съзнанието ми изплуваха образите на Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Рилски, Петър Берон, Георги Раковски, Добри Чинтулов, Любен Каравелов, Христо Ботев, Иван Вазов – хората, чийто имена звънят като камбанен звън в нашата история. Нашите народни будители! На празник като днешния неминуемо обръщаме поглед към миналото, към светлите личности от историята, за да склоним глава пред святото им дело! Можем да се учим от тях, да следваме примера им, да се гордеем, но не можем да живеем в миналото. И тук идва въпросът: Има ли днес, в двадесет и първи век, хора, които можем да наречем будители? Има ги и днес, разбира се! Те носят искрици от духа на предците ни, разпалват я и я даряват на света. Те всеки ден се борят за запазване и обогатяване на духовните и културни ценности на народна ни. Те – днешните будители са хора, отдадени на професията си, хора с достойнство и отговорност, хора, даващи на обществото ни тласък да върви напред. Прекланям се пред делото на писателите, които овладели изкуството да рисуват с богатата палитра на словото са оставили и оставят безсмъртна следа чрез своите творби, герои и персонажи. Покланям се и пред музикантите, артистите и творците, които сътворявайки изкуство, превръщат поредния концерт, постановка или изложба в истински празник за душите! А също и пред историците, хората, които неуморно ни напомнят от къде идваме и, че само над стабилни и здрави основи се гради бъдеще! Те всички заслужават уважение! За мен обаче съвременните будители са хората, които „създават човеци” – българските учители! Те всекидневно, всеотдайно и неуморно изграждат духовната крепост на знанието и ни помагат да вървим по пътя, по който сме тръгнали, за да станем истински пълноценни хора. Принудени са да преподават в овехтели класни стаи и без почти никакви нагледни материали, но въпреки всичко го правят с жар и всеотдайност. Защото какво значение има, че географската карта е избеляла, след като върху нея с пръст чертаем пътя на мечтите си? Какво значение има на колко години са епруветките и колбите, в които правим експериментите в часовете по химия, след като повече от 20 чифта грейнали очи гледат с интерес случващото се в тях? Какво значение има и това в какъв цвят са боядисани стените в стаите (и кога за последно са боядисвани), след като учителите умеят да изпълват същите тези класни стаи с присъствието си, да ни пренасят в необхватния свят на литературата, да ни потапят в подредения свят на математика, да ни разкриват вълшебния свят на науката и пъстрия – на изкуствата… Да бъдеш учител е призвание! А да можеш да разкриваш нови хоризонти, да даряваш светлина, подкрепа, посока и цел – подвиг! В живота на всеки от нас има поне двама учители, оставили ярка следа, дали много повече от поредната оценка за срока и допринесли за изграждането ни като личности! Първият е учителят, който запалва искрата! Може да преподава по литература, история, чужд език, химия или музика… всъщност това няма значение. По- важното е, че точно този Човек преподава предмета си с жар и отдаденост, които разпалват в сърцата любов към тази област на изкуството или науката. Този учител вдъхновява! Показва кои са големите цели, към които да се стремим и ни помага да ги достигнем. А веднъж открили „своето място” можем да се развиваме, да се стремим, да постигаме успехи. Вторият учител, греещ в спомените е този подал ръка в труден момент. Тук фокусът пада и на същинския образ на добрия учител - да бъде преди всичко Човек и давайки личен пример да научи на човечност своите възпитаници. Този учител вдъхва доверие, подкрепя, насърчава, съветва… и преподава, освен отредените по учебен план уроци и онези най - истинските – житейски! Деятелите на българщината отвъд пределите на родината, също с гордост могат да се нарекат Днешни будители. Там, някъде в чуждата земя, където животът далеч не е лесен, има хора, които преодолявайки не малко трудности с достойнство и възрожденски плам съхранява националната идентичност, организират български неделни училища, фолклорни събития, певчески и танцови школи, канят български писатели, музиканти, певци, ансамбли, провеждат курсове по български език, издават български вестници и списания, запазват всяка разгоряла се искрица българщина. Без значение къде се намират по света, те носят България в сърцата си. Като спомен! С обич й наричат успехите си, гордеят се, че са наследници на славни родове, помнят миналото и традициите, а сърцата им туптят в ритъма на ръченицата. Те разгарят в себе си и в наследниците си пламъка на българското. И се връщат в Родината, та макар понякога и само в мислите и спомените си. А тяхната отплата са препълнените салони, интересът на чужденците към родното и българското и безценното – грейналите очи на малките българчета, живеещи в чужбина, които пеят патриотични български песни! Това са те – героите на съвременна България! Днешните будители! Тях ще ги познаете лесно – по погледа и по чистата българска реч, по милеенето по родното и значимото. За тях всичко което правят не е подвиг, не привличат вниманието на журналисти и медии, ала техните имена са изписани със златни букви в сърцата ни, защото те са последната искрица съхраняваща историята и градяща бъдеще! Днес е първи ноември! Нека сведем глави пред святото дело на народните будители, допринесли за развитието на родината ни! Ала нека назовем и имената на днешните, съвременни български будители! Те заслужават нашата признателност и благодарност, защото без тях светът наистина няма да бъде същият! Съвременни будители, благодаря Ви, че Ви има! Бъдете светлината от която всички така силно се нуждаем! Обогатявайте и опазвайте българската духовност и все така всеотдайно насърчавайте копнежа по нови хоризонти! ЧЕСТИТ ПРАЗНИК! Ани ~ The World of Annie ~
Септември прибра в овехтелия си куфар слънчевите поля със слънчогледи и огнени макове; уханието на последните обрани, презрели смокини; песните на щурците; босите стъпки по брега; приказните изгреви… и залези; трептящите светулки; букетчетата теменужени ухания. Събра в стъкленици последните парченца лято – очакванията и вълненията, с които бе наситен юни; изгревите, емоциите и топлината на юли; сбъднатите мечти и порастването на август и ги нареди грижовно по полиците „Спомени” Докато той се приготвяше птиците отлетяха, близките ни пръснати по света и прибиращи се през летните месеци – също; плажовете опустяха, водата стана по- хладна, утрините – също. Септември си тръгна. стъпва бавно по мокрите павета… с тежкия куфар, с коси от узрели жита и слънце на ревера. Тръгна си и взе лятото със себе си. Едно наистина неповторимо лято - вълнуващо, наситено с приключения, сбъднати мечти, нови приятели и хиляди пропътувани километри!!! Дойде октомври. А с него и есента. Пъстра, красива и тиха. Топлата й въздиша, разтвори сърцата на хризантемите. Зеленият цвят в природата стана все по- рядък и отстъпи на многобройните нюанси на кафявото, оранжевото и жълтото. Из под стъпките, зашумоляха първите паднали, пъстро обагрени листа. Шепа кестени, замениха морските камъчета, доскоро стоящи в джоба ми. Ябълките станаха по- сочни, дюлите – тръпчиви, а един забравен кехлибарен гердан е окичил асмата в двора. Студеният полъх се усеща в утрините. Вадим топлите дрехи и истински се радваме на всеки слънчев лъч, проправил си път през златото по клоните на дърветата. В сърцата си пък носим сладки, слънчеви спомени! И все по- често говорим за чаша топъл чай. А още по- добре когато чашите са две. Споделени! И отново все по- често вали! Поройно и напоително! Но няма значение, защото мрачното време означава кухня пълна с уют. Облак от брашно, купичка захар, каничка мляко, последните за сезона малини, няколко парченца шоколад и пакетче канела. Всъщност ароматите и вкусовете на есента са безбройни. Сладки и богати. Някой някъде пече кестени. И ухае… целият квартал. Другаде се прави сладко от дюли. Или пък сладкиш с орехи. Може и печена тиква. Бурканите се пълнят със сладко… и спомени! Есента започва с първото паднало листо, с първата събота, в която у дома започне да ухае на канелени сладки, с първите затворени в стъклени бурканчета плодове!!! Есента е тук! Насладете й се! Нека всяка капчица дъжд бъде миг щастие, всяко есенно обагрено листо – нечия усмивка, всеки слънчев лъч – спомен за лятото! Ани
~The World of Annie~ "Ще дам един съвет на бъдещите поколения. Чуйте ме. Не се примирявайте, до самия край не се примирявайте. Дори когато го достигнете – воювайте, стреляйте, борете се, обичайте, отстоявайте! Борете се до последния миг… Моите победи се дължат само на този принцип. Бъдете себе си!" - Мая Плисецкая Мая Плисецкая… „Руското чудо” „Белият лебед”, „Перлата на Болшой театър”, по много начини през годините са наричали балерината, която завинаги ще остане една от най- сияйните звезди на балетното танцово изкуство. Образът й е идеал за всички малки момиченца прекрачващи прага на балетната зала за първи път. Ролята й в „Лебедово езеро” е колкото мечтана, толкова и недостижима цел за всеки тактуващ върху балетни пантофки. А самата тя - неповторима! Много е написано и казано за Жената изрекла "В изкуството не е важно «какво» и «колко». Важното е «как» и «с каква цел»!" Художниците са увековечили в платната си нейната грация, композитори са писали музика специално за нея, а тя до последния си ден остава здраво стъпила на земята. На 81 години отново се качва на балетните палци и танцува, така както дори току- що завършилите ученички на балетната академия могат само да мечтаят. Мая Плисецкая е току- що навършила 11 години, когато за първи път танцува на огромната сцена на Болшой театър. Все още дете, но по нищо не отстъпваща на „големите” тя пленява сърцата на публиката и впечатлява ръководството на Руската опера. Годините минават бързо, Плисецкая става все по- прецизна и отдадена на балета. Завършва балетно училище и веднага постъпва в Болшой театър. В историята на балетното изкуство остава като „балерината с най- лиричните роли”. А ролята на „Умиращия лебед” от „Лебедово езеро” е танцът, който я издига на пиедестал, танцът, който танцува цял живот със същите отдаденост и жар както първия път. „Вечно млада” така я наричат критиците. И наистина вечно млада и жизнена остава до края, потрепвайки всеки път щом чуе произведение, на което е танцувала. Балетната легенда почина вчера (02.05.2015). Един истински АНГЕЛ напусна този свят! Една величествена бяла птица изтанцува своя последен жизнен танц и полетя към безкрая! Тя беше звезда, сияйна и ярка! Сега е на небосклона, но и завинаги в сърцата на всички ценители на балетното изкуство! ПОКЛОН! ~The World of Annie~
|
."С вдъхновението, духът не знае граници" - древноиндийска мъдрост Archives
November 2018
Categories
All
|