„Възвишение“ безспорно беше сред най- очакваните филми тази година. От една страна, защото ни радва всичко което е продукт на „българското кино“, а от друга – заради чувствеността на нас, българите, към епохата, в която се развива действието.
Гледах филма, ден след официалното му пускане в кината. Преди това бях гледала трейлъра и го харесах, личеше си, че филмът е заснет първо с много професионализъм и сетне с още толкова ентусиазъм. Съвсем съзнателно не прочетох никакви коментари преди да изгледам цялата лента. Обещах си и да не го сравнявам с други български исторически филми, нито да търся прилики. И наистина „Възвишение“ ми хареса!
„Любя. Любиш. Люби. Любим. Любите. Любят…“
Първите думи контрастират на зимата и безкрайното синьо небе от екрана, забиват се като стрели и се помнят дълго.
Филмът е дълъг, а е трудно нещо с продължителност повече от 2 часа да привлече вниманието до толкова, че в даден момент да не доскучае. „Възвишение“ обаче, със своите почти два часа и половина успява не само да задържи вниманието, но и дъха.
Много неща ми харесаха!
Локациите са разкошно подбрани, зад камерата е Антон Бакерски и всеки детайл е точно уловен. Действията се развиват на фона на достолепните балкански върхове, докато се сменят последователно 4 сезона. Пред величието на природата хората изглеждат съвсем малки, а думите им са още по- силни и внушителни.
Костюмите са дело на Мина Кайе и не подлежат на критика. Всичко изглежда повече от автентично и истинско и всеки персонаж е представен неповторимо.
Музиката е запомнящ се сегмент от всеки филм. Тази във „Възвишение“ е дело на Петър Дундаков и наистина допълва внушително и незаменимо филма.
Не липсват и запомнящи се фрази. "От народа за народа" е сред тях, но всеки, който гледа може да открие още много.
Разкошните декори, едрият план, неповторимата жива картина, всички тези и още много други отделни елементи сглобяват съвършено пъзела и правят филма не просто гледаем. А съпреживяван. Многократно!
По отношение на актьорския състав на екран виждаме много познати лица – Юлиан Вергов, Димитър Рачков, Малин Кръстев, Кирил Ефремов, Захари Бахаров, Герасим Герасимов – Геро е неотразим, като дебелия Юсуф ага; Филип Аврамов е абсолютно точен избор за пресъздаването на Димитър Общи; в ролите на революционери от четата на Димитър Общи влизат: Благовест Благоев, Станислав Ганчев, Румен Гавазанов, Ивайло Димитров.
В главните роли се превъплъщават Александър Алексиев (познат от сериала „Откраднат живот“), като Гичо и Стоян Дойчев, който е спътникът на Гичо – Асенчо. Всъщност именно кукленият актьор Стоян Дойчев прави дебют в киното. Това разбрах чак след края на прожекцията и бях изненадана, защото пресъздаваше чудесно персонажа си.
Във филма Гичо и Асенчо напомнят силно за Дон Кихот и Санчо Панса. Двамата пътуват в две пространства - реалното, в което търсят Дякона и паралелното, духовно, в което търсят начин „да ся возвисят“. Имат си даже и един „Росинант“, в лицето на коня дядо Юван – слаб и стар той ги вкарва в куп трагикомични ситуации.
Присъствието на мършавия кон е ключово, но той не е единственото животно, част от „Възвишение“. Малко забележимо, но все пак факт е, че в началото на филма птицата, която лети високо в небето е орел, а на финала- лешояд. Това разбира се е едно от многото скрити послания към зрителите.
В лентата има много моменти, които ту искрено разсмиват, ту натъжават. Хуморът и мъката са еднакво достъпни за съпреживяване и неделима част от сценария.
Една от най- емоционалните сцени е срещата на Гичо с майка му и за ролята е избрана съпругата на самия режисьор – Параскева Джукелова. Неслучайно е и, че филмът завършва с едно много дълбоко посвещение: „На майка ми“
От особено значение е и сцената с Левски. В нея образът на Дякона е толкова мистичен, колкото и в разказите, които всички сме слушали за него. Той е силует, едва доловим, а паралелно силно внушителен. Въпреки, че образът не е напълно видим, той сякаш изпълва всичко с присъствието си, а на зрителите е оставено да преценят дали това наистина е той. Без конкретика и без излишни думи.
Вероятно за някои от зрителите последните 15-ина минути, наситени с много изстрели, ще натежат. Признавам си в някаква степен дори и на мен, но точно в това е силата на филма, точно в тези минути лентата се превръща в трагедия и в реално отражение на времето, в което се развива действието.
В българската литература мястото, отредено на героите е близо до небето, там те героично срещат своята гибел. От Хаджи Димитър, та до Опълченците на Шипка. Четниците във „Възвишение“ не са изключение, те изкачват своето последно възвишение и застават геройски срещу смъртта.
И пак там, на възвишението, в края на филма отеква един изстрел, а след него и думите на Гичо: „Е, хайде със здраве! Може да се видим – не губи надежда – в тоз свят или в онзи. Пък ти ще кажеш кой кое е.“ На нас, зрителите, са оставени интерпретациите дали този изстрел е победен или последен.
Трябва да се отбележи, че „Възвишение“ не е наситен с патриотизъм или поне не избождащ очите такъв. Това не е филм, който подрежда добрите от едната страна, а лошите – от другата. Революционерите са едновременно борбени, горди, смели, но и разбойници, крадци и понякога предатели. Над главите на четниците на Димитър Общи, извършващи Арабаконашкия обир няма ореоли, те не са поставени на пиедестал, а напротив – докрай остават някак смешни, понякога глуповати, но все пак сърцати. Вероятно такива, каквито наистина са били. Хора.
За тези, които търсят да открият патриотизъм – има го. Но е онзи истинския патриотизъм, който да ни напомни кои сме, откъде идваме и всъщност колко силно приличаме на предците си. И че всичко си е същото. И ние сме си същите. Само, че техните битки са били по- героични. А ние днес също търсим своите герои. Опитваме се да намерим Левски и все се разминаваме с него или го срещаме, без да знаем. И днес изкачваме възвишението. И днес има такива, които са готови да се предадат и да слязат. Има обаче и такива, които остават горе. Високо! Остават на възвишението до самия край и продължават да четат от старата книга. А после остават думите и един изстрел, отразяващ навярно победата. Над нас самите!
„Възвишение“ е разказ за свободата и за избора, за предателството и за смъртта. Една история за нашия път и за всичко, което ни спъва.
„Любил съм, Любим бях…“
Филмът завършва така, както е започнал. На мястото на този глагол вероятно можеше да бъде всеки друг или пък не можеше, просто нямаше да отправя същото послание.
Обещах си да не правя сравнения, но се оказа че „Възвишение“ заслужава. Заслужава да се нареди достойно до „Козият рог“ и „Време разделно“. Филмът е хубав, наистина хубав! Дори нещо повече – отдавна имахме нужда от това „Възвишение“.
Изгледайте го, даже ако трябва няколко пъти! Заслужава си! Има смисъл… и всеки от нас ще го открие по различен начин!
Ани
~The World of Annie~
~The World of Annie~