За хората, които ме познават от поне две години, т.е. няколко сезона, сред които задължително една зима, "Обичам зимата!", изречено от мен със сигурност звучи странно. И с право. Просто всички са чували, че "не мразя нищо повече от това да ми бъде студено". И така всяка зима!
Наистина не обичам студа. Поради същата причина не обича зимата... когато е студена, заледена, хлъзгава, мрачна. Не обичам факта, че дните са къси, а слънцето оскъдно. Не обичам заледените улици (особено тях!). Не обичам и обличането тип "зеле". Три ката дрехи (най- малко), палто, ботуши, шапка, шал, ръкавици… и някъде там… из между всичко – аз!
Накратко – не обичам зимата, когато е обикновена. Някак неудобна ми е!
ОБИЧАМ обаче ЗИМАТА, която разказва своята приказка с помощта на първите кокичета – подранили и нежни. Обичам побелелите, натежали от пухкав сняг покриви и реещия се от комините дим. Обичам снежните човеци, направени от децата. Обичам да виждам деца с шейни. Обичам и да оставям зрънца в хранилките за птици. Обичам съвършено белия, все още неизбродиран със стъпки сняг рано сутрин. Обичам заскрежените прозорци на стаята ми и неповторимите картини, които зимата така умело рисува по тях. Обичам дори ледените висулки – изящните кристали на зимата.
Просто обичам зимата… когато е бяла. Когато има сняг. Много сняг!
Май всички обичат снега. Поне малко!
Той е като някакво вълшебство, падащо от небето, за да закрие сивотата на ежедневието. Стотици бели снежинки затрупват всичко… и светът притихва… и сякаш за миг времето спира.
Първите натрупали снежинки извеждат на разходка детето в мен. Дебел пуловер, топъл шал, меки ръкавички, палто, любимите ботуши. А шейната? Без нея! Вече пораснах! Сега излизам с фотоапарата!
„Пораснах” ли казах?... Може би! Но пък май никога няма да съм достатъчно пораснала за снежни човеци. Та дори и те да са съвсем малки… на перваза на прозореца.
Наистина обичам зимата. Но само когато е бяла! Снежна. Истинска. Красива. Вдъхновяваща. Моя… и загърната с шал, изплетен от спомени!
Наистина не обичам студа. Поради същата причина не обича зимата... когато е студена, заледена, хлъзгава, мрачна. Не обичам факта, че дните са къси, а слънцето оскъдно. Не обичам заледените улици (особено тях!). Не обичам и обличането тип "зеле". Три ката дрехи (най- малко), палто, ботуши, шапка, шал, ръкавици… и някъде там… из между всичко – аз!
Накратко – не обичам зимата, когато е обикновена. Някак неудобна ми е!
ОБИЧАМ обаче ЗИМАТА, която разказва своята приказка с помощта на първите кокичета – подранили и нежни. Обичам побелелите, натежали от пухкав сняг покриви и реещия се от комините дим. Обичам снежните човеци, направени от децата. Обичам да виждам деца с шейни. Обичам и да оставям зрънца в хранилките за птици. Обичам съвършено белия, все още неизбродиран със стъпки сняг рано сутрин. Обичам заскрежените прозорци на стаята ми и неповторимите картини, които зимата така умело рисува по тях. Обичам дори ледените висулки – изящните кристали на зимата.
Просто обичам зимата… когато е бяла. Когато има сняг. Много сняг!
Май всички обичат снега. Поне малко!
Той е като някакво вълшебство, падащо от небето, за да закрие сивотата на ежедневието. Стотици бели снежинки затрупват всичко… и светът притихва… и сякаш за миг времето спира.
Първите натрупали снежинки извеждат на разходка детето в мен. Дебел пуловер, топъл шал, меки ръкавички, палто, любимите ботуши. А шейната? Без нея! Вече пораснах! Сега излизам с фотоапарата!
„Пораснах” ли казах?... Може би! Но пък май никога няма да съм достатъчно пораснала за снежни човеци. Та дори и те да са съвсем малки… на перваза на прозореца.
Наистина обичам зимата. Но само когато е бяла! Снежна. Истинска. Красива. Вдъхновяваща. Моя… и загърната с шал, изплетен от спомени!
Ани
~The World of Annie~
~The World of Annie~