~The World of Annie~
Астрид Линдгрен. Името на шведската писателка предизвиква усмивки и връща към спомените. Нейните книги са ни разсмивали, вдъхновявали и дори разплаквали, като деца. А и след това, защото никой не е прекалено голям за героите, станали неделима част от детството. „Да се превърнеш в Астрид” („Unga Astrid“ 2018) беше един от най- ярките филми, в рамките на кино-литературния фестивал CineLibri 2018. Кинолентата започва с нея, със силуета й. С Астрид! Тя е вече възрастна и чете стотиците писма от своите малки и вече пораснали почитатели. Създателката на Пипи, Карлсон и на така любимият ми Емил наистина разбира децата и умее да общува с тях. А те й пишат. Много! Изпращат й рисунките си, задават въпроси.. Именно детските послания от тези писма са нишката, която следва целия филм. Историята, която се представя пред зрителите е различна. Тя е за Астрид, преди да стане Линдгрен. Същата история, за която до скоро знаехме само основни факти. Ако очаквате да видите на голям екран как любимата детска писателка създава „Пипи дългото чорапче”, то това няма да се случи. Няма я и дъщеря й Карин, на която тя подарява книгата за смелата Пипилота… Има го обаче извънбрачния й син Ласе, има една първа пишеща машина и отрязани плитки, има трудностите да родиш и да оставиш детето си, а след това да обърнеш света, за да си го върнеш, има смелост и сила, има болка и много надежда. Надежда, събрана в думите „Децата имат нужда от любов. Просто от любов.”. Астрид всъщност е Карлсон и Пипи, и Емил, и Роня… в едно. Гледайки филма разбираме, че всеки от героите й носи частица от нея, не от децата й, а от самата нея. От нейните позитивизъм и непокорство, от нейната сила. Защото какво друго освен сила е нужно, за да минеш през всички трудности на живота и да продължиш да създаваш щастие за другите. Книгите й учат на свобода, на обич, дават простор на въображението и вяра в мечтите, те създават вълшебни, но и някак съвсем реални светове, в които удобно да настаним детството си, когато решим да пораснем. „Да се превърнеш в Астрид” по един изключително красив начин разказва за всичко, което превръща малката, непозната Астрид Ериксон в голямата и известна Астрид Линдгрен. Майсторският шедьовър е режисиран от Перниле Фишер Кристен, а в главните роли са Алба Аугуст (в ролята на Астрид), Бьорн Густафсон, Трине Дирхолм, Магнус Крепер. Аз вярвам, че всички тези хора истински обичат Астрид Линдгрен. Обичат творчеството й, героите й, историята й и разбира се – самата нея. Иначе би било невъзможно да се пише и говори за нея или да се създаде филм, които да бъде наситен с толкова искреност и така точно да пресъздава емоциите. Обичаме я, разбира се и всички ние – поколенията, пораснали с книгите и героите й. Тези, които с удоволствие подаряваме Пипи или Емил от Льонеберия на децата, внуците или племениците си. Дори и на себе си! Тези, които препълнихме салоните, по време на първите прожекции на филма, защото щом веднъж си заобичал Астрид Линдгрен, ще я обикнеш още повече, знаейки цялата й история. Без книгите на Астрид Линдгрен детството със сигурност нямаше да бъде така интересно, цветно и необикновено. Филмът пък е за всички „пораснали”, за всички, които ще съпреживеят историята й и ще се вдъхновят от силата й. А на финал, когато светлините в киносалона отново са запалени, не остава друго освен да й благодарим… Благодарим ти, Астрид! За рецептата за палачинки на Пипи и за всички други рецепти, скрити между редовете на книгите ти, с които ни научи как да си приготвяме щастие! Ани
~The World of Annie~
0 Comments
Случвало ли Ви се е докато четете някоя книга да си помислите „От това ще излезе страхотен филм!”? В последните няколко години кинопродукциите, базирани на литературни класики и съвременни романи са изключително много и са посрещани с голямо вълнение от страна на зрителите. Именно така се заражда и CineLibri – фестивал, който обединява киноадаптации, създадени по литературни творби от различни епохи и в различни страни по света. Тази година за четвърти път, между 10 и 24 октомври можем да се насладим на поредната селекция от филмови продукции огромна част, от които екранизирани през последните две години. 14 дни, 49 филма (40, от които с национални премиери), 13 киносалона в София и над 300 прожекции Така изглежда кино-литературният фестивал в цифри. С думи е трудно да се опише – калейдоскоп от събития, емоции, очаквания… много киновечери и много изядени пуканки! Съвсем не случайно CineLibri е едно от най- значимите и очаквани събития в българските културни афиши. Аз (изключително трудно) се спрях на 3 премиерни заглавия: „Чайка” (2018, САЩ) – Пиесата на Чехов всъщност е познат сюжет, реализиран многократно под различни форми – като балетен спектакъл, опера, стотици театрални постановки и няколко филмови адаптации. Именно „Чайка” бе първият филм, с който за себе си дадох начало на Фестивала. В началото бях леко предубедена, заради факта, че познавам твърде добре сюжета, но ми беше и изключително интересно как ще изглеждат Ирина Аркадина, Константин, Борис Тригорин и Нина Заречная, в екранизация от 2018 година. Не останах разочарована! Филмът е добър, до толкова добър, че да ти се иска да го изгледаш поне още веднъж, въпреки позната история. Другите два филма, за които имам билети са: „Да се превърнеш в Астрид” (2018, Швеция – Дания) – Базиран на историята за любимата детска писателка Астрид Линдгрен и очакван от много нейни почитатели по цял свят. Това е и филмът, за който най-много се вълнувам от фестивалната програма. Кадър от "Да се превърнеш в Астрид" „Човекът, който уби Дон Кихот” (2018, Съвместна продукция) е последната (засега) кинопрожекция, на която със сигурност ще присъствам. Филмът е очакван почти две десетилетия, наричан е „режисьорска лудост”, заради всички перипетии около заснемането му, но се превръща в любим на киноценителите, още преди да излезе на голям екран. Сигурна съм, че има защо и няма да пропусна възможността да го изгледам. Тази година между всичките 49 филма има 11 български - пет игрални и шест документални, което е наистина добро постижение. Аз преди фестивала вече съм гледала (и писала тук и тук) за два от тях - "Възвишение” (2017, България), който е един от любимите ми скоро екранизирани исторически филми и „Да се изгубиш нарочно” (2018, България), разказващ за неповторимите приключения на 3 момчета, решили да пътуват из селата в България. И двата ги препоръчвам! В Руския културно-информационен център на 16, 17 и 18 октомври имаше „Дни на руското кино”, отново като част от CineLibri. Прожектираните филми там бяха „Таборът отива към небето” (1976, Русия), „Дворянско гнездо” (1969, Русия) и „Жесток романс” (1984, Русия), всеки от които съм гледала поне по 3 пъти до момента, но нито веднъж на кино и нямаше как да пропусна. Общо 8 филма, това до момента е личната ми равносметка за тазгодишното издание на CineLibri. Вниманието ми са спечелили също „Треската Феранте” (2017, Италия), „Мери Шели” (2017, САЩ- Великобритания), „Щастливият принц” (2018, Съвместна продукция), както и българският документален филм „Собствена стая… с изглед към ХХ век” (2017, България), но не мисля, че ще успея да ги изгледам. Двете седмици, в които продължава фестивалът са малко време, за да се изгледат дори половината от филмите. Всяко едно заглавие е интересно и вярвам заслужава внимание, заради което е наистина трудно да избираш. Надявам се поне част от киноадаптациите да присъстват още седмица - две в програмите на столичните кина и след приключването на Фестивала, за да можем зрителите да се насладим на възможно най- много от страхотната селекция. И като за финал… Фокусът на CineLibri тази година е любовта във всичките й форми и измерения, оттам и мотото „Любов между редовете” и как иначе, та нали щом се срещнат киното и литературата винаги се ражда любов! Ако все още не сте си подарили емоцията, наречена CineLibri… направете го! Остават още няколко дни до 24 октомври, а в програмата има наистина добри филми! Ани
~The World of Annie~ „Втората надясно и после направо до сутринта“ Така Питър разказа на Уенди, че се стигало до Нийделандия. Познавате Питър Пан, нали? Той е онова момче, което може да лети, не иска да порасне, идва от Нийделандия (Небивалата земя, на английски- Neverland <Невърленд>), губи си сянката, облечено е в дрехи от листа и си има малка фея. Неговата история е вълшебна – в нея има пирати и съкровища, остров и феи. Има още много смели деца, много приключения и един крокодил. След като споменах Питър, ако познавате него, то много вероятно е да познавате и Уенди, нейните братчета – Майкъл и Джон и техните родители – господин и госпожа Дарлинг. О, разбира се и бавачката Нана…. така де, домашният любимец на семейство Дарлинг – куче, порода нюфаундленд. Книгата на Джеймс Матю Бари е любима на поколения (някои, от които вече пораснали) деца, но истината е че мненията за разказаната история са противоречиви – едни харесват момчето, което може да лети, вярват в чудеса и понякога се оглеждат за сянката му, други пък намират всичко това за нелепо, против са на децата да се създават илюзии за други светове и отказват да приемат образа на Питър Пан, като напорастващо дете. Истината? Тя е някъде по средата. Всъщност всички искаме или не порастваме, но порастваме точно с Питър Пан, който ни учи да вярваме в доброто, да не се страхуваме от трудности и че съществуват чудеса. Авторът пък отправя, чрез своята книга и посланието, че семейство е важно и човек трябва да цени дома си, защото именно това е мястото, където винаги ще може да се завърне, след дълго приключение. Ако не сте чели Питър Пан - прочетете я. Ако сте я чели – направете го пак. Един нов прочит на класическите произведения никога не е излишен. Книгата ще Ви пренесе в детството и ще Ви научи (ако сте забравили) как се мечтае. Нима това само по себе си не е достатъчно? Прочетете я и на децата, около Вас – може би на собствените си или внуците, на племенниците, на по- малките си братя или сестри. В края на историята е твърде вероятно да останете с различни впечатления, трудни за разбиране едни други, така и трябва да бъде. Не забравяйте – децата тепърва ще мечтаят и ще пълнят със смисъл вълшебния остров Невърленд, порасналите пък знаем, че това не е просто измислен свят, а място, което всеки от нас изгражда за себе си, чрез спомените. И въпреки това още чакаме понякога да видим сянката на Питър Пан. Почакайте, докато пиша, нещо мина пред прозореца… Не! Беше просто птица. Или не беше? Не съм сигурна или не искам да бъда :) Кой знае – може пък и да е възможно да посетим отново онази Нийделандия, в която живее Питър Пан, трябва само да си спомним как се лети… На 2-ри април по цял свят се отбелязва Международният ден на детската книга. Датата е избрана, защото на нея е роден любимият на поколения писател Ханс Крисиан Андерсен. За моята любима негова книга можете да прочетете тук - "Най - хубавите приказки са тези, които животът създава" Ани
~The World of Annie~ Тя – лично местоимение, женски род, трето лице, единствено число. Граматически – вярно и точно, но и твърде стандартно. А всъщност ТЯ е много повече. ТЯ е идеал. ТЯ е харизма и темперамент. ТЯ е грижа и обич. ТЯ е опора и закрила. ТЯ е красива и нежна. ТЯ е диамантено силна и порцеланено крехка. Тя е приятно загадъчна. ТЯ дарява живот. ТЯ поддържа живота. ТЯ е смисъл и посока. ТЯ е учител, лекар, архитект. ТЯ е художник, дизайнер, актриса. ТЯ е химик, писател, новатор. ТЯ вдъхновява и търси вдъхновението. ТЯ мотивира, помага, подкрепя. ТЯ е Валентина Терешкова, покорила Космоса. ТЯ е Мария Кюри, станала първата жена – носителка на престижната Нобелова награда за физика. ТЯ е благородната Майка Тереза. ТЯ е вдъхновяващата Фрида Кало. ТЯ е носителката на мир – Индира Ганди. ТЯ е Лейди Даяна. ТЯ е Коко Шанел, променила с неподражаемия си стил и вкус модата. ТЯ чрез каузи, дела, открития и думи променя света. ТЯ има много имена. ТЯ е от всяко поколение. Нашата скъпа майка, баба, дъщеря, сестра, любима… ТЯ е незаменима! Един ден през годината не е достатъчен, всеки ден е неин. Едно "Обичам те", пък може да осмисли целия й свят... Не пропускайте да подарявате света на жените, които обичате и Ви обичат! Те заслужават. Всеки ден! Ани
~The World of Annie~ Бяло като брашното за хляба и като тебешири, рисуващи детство. Като пудра захар и като порцелан. Като воал на булка и като перлени обици. Като клавиши на пиано и като ненаписан лист. Бяло като чистота и вярата, но и като загубата. И червено като лалетата на баба и като поля с макове. Като черешите в двора и като гроздовете за вино. Като кадифени завеси и като ярко червило. Като залез във ветровит ден и като жарава. Червено като болката, но и като победата и силата. Март дойде! Нека открием за себе си смисъла в бялото и червеното! Ани
~The World of Annie~ „Крадецът на книги“ е базиран на едноименния роман на Маркъс Зюсак. Книгата не е нова, издадена е през 2005 година, а филмът – през 2013 година. За книгата ми е ясно – била съм твърде малка, за да спечели вниманието ми, но защо екранизацията ми е убягнала не мога да си отговоря. Всъщност и тази вечер попаднах на филма случайно. По Btv Cinema тече „Месец на Оскарите“ и всяка вечер от 21.00 ч., на нас- зрителите се предлага различно заглавие, номинирано за Наградите. „Крадецът на книги“ ме завладя от първите си секунди и бях сигурна, че ще ми хареса. Действието се развива в нацистка Германия, по времето на Втората световна война – тогава, когато екът от падналите бомби и сирените се чува много по- често от смеха на децата, а страхът е сковал сърцата на хората. Главната героиня в тази много страшна приказка е Лизел – младо, необикновено и много смело момиче, което е изпратено да живее при осиновители. Именно с тяхна помощ и със специалната подкрепа на един таен гост, скрит в мазето на къщата им, Лизел обиква книгите и чрез тях разкрива нови светове. Силата на думите и въображението се превръщат в нейното единствено бягство от жестоката реалност и заради това тя започва да краде, своя източник на вдъхновение. Историите от откраднатите книги Лизел буквално попива, а сетне споделя с всички наоколо. Освен да разказва, вече прочетено някъде, неусетно младата героиня, следвайки една много специална заръка „Пиши…!“, започва да съчинява свои истории. Умение, което ще я съпътства през целия и живот. „Крадецът на книги“ не разказва за смъртта и Холокоста, или поне не по онзи жесток начин, по който сме свикнали. Разказва за силата на думите и магическата им способност да опазват и осмислят живота. Като убеждение в това е и фактът, че самият разказвач във филма е именно… Смъртта. Но не онази, която познаваме от страховите романи на Тери Пратчет и от чийто образ ни побиват тръпки. Смъртта в "Крадецът на книги", противно на очакванията е далеч от кръвожадна и дори по някакъв необясним начин е милостива. Много ми се иска, но няма да разкривам повече за филма. Самата аз не обичам да ми разказват филми, които все още не съм гледала, а и точно този трябва да се усети, затова при първа възможност, ако вече не сте – гледайте филма (или прочетете книгата). Сюжетът е брилянтен, самата екранизация – внушителна, а историята – повече от запленяваща! В главните роли са Софи Нелис, която прави дебют в киното, като Лизел; Емили Уотсън; Джефри Ръш; Бен Шнецър; Нико Лирш; Роджър Алам, а режисьор е Брайън Персивал. Радвам се, че запълних този пропуск и изгледах „Крадецът на книги“. Историята така ме плени, че едноименната книга, върху която е базиран филмът, се нарежда заслужено сред следващите ми книги за четене. А накрая? „Накрая вече няма думи…“ Изгледайте или прочетете! Заслужава си! Ани
~The World of Annie~ Коледният дух напълно ни е завладял. Замисляли ли сте се обаче откъде води началото си коледното дърво и кой пръв е започнал да го украсява?. В следващите редове събрах някои интересни факти за символите на Коледа, които може би не знаете :) 1. Твърди се, че първият човек, който украсил коледно дърво е Мартин Лутър. Според легендата, той е толкова развълнуван от красотата на звездите, които блестят между клоните на елха, че донася вкъщи едно вечнозелено дърво и го украсява със свещи, за да сподели изображението с децата си. 2. Австрия е страната, където е създадена известната коледна песен „Тиха нощ, свята нощ“, изпълнена за първи път в църквата „Свети Никола“ в Обендорф, близо до Залцбург, през 1818 г. От тогава до сега песента има над 733 различни версии. 3. Образът на Дядо Коледа в червено- бели дрехи е създаден през 1930 г. за реклама на Coca Cola. 4. Най- високата коледна елха, която някога е отсичана е била 221- метрова ела, украсена през 1950 г. в търговски център във Вашингтон. 5. Началото на традицията за изпращане на коледни картички е поставено през 1843 година от британеца сър Хенри Коул. В действителност поздравителните картички за Коледа започват да се наричат коледни, чак 40 години по- късно. 6. Първото изкуствено коледно дръвче е направено в Германия от боядисани в зелено пера на гъска. 7. Най- известният елен от впряга на добрия старец е Рудолф, а имената на останалите са Комета, Купидон, Дашър, Денсър, Пренсър, Виксен, Донър и Близцен. 8.Коледни лампички за елха са използвани за пръв път през 1895 година. 9. Песента Jingle Bells е написана от Дж. Пиърпънт през 1857 г. Веднага щом прочетете заглавието, вероятно песента започва да звучи в мислите Ви, но едва ли знаете, че тя всъщност е написана първоначално за Деня на Благодарността, а много по- късно става най- популярната коледна песен. 10. Щом има музука, трябва да има и танци. :) Най- популярният и гледан балет около коледните празници е „Лешникотрошачката“. 11. И като за финал - игличките на елхите са добър източник на витамин С, но не Ви съветвам да се опитвате да изядете елхата. :) ВЕСЕЛИ ПРАЗНИЦИ! ♥ Ани
~The World of Annie~ Декември е почти преполовил, Коледа наближава и е крайно време за празнична украса. Всичко е както всяка друга година – голяма изкуствена елха + няколко кашона и кутии с украса. Различен е единствено броят на домашните любимци – тази година котките у дома са две. И докато възрастният 6-килограмов котарак ни наблюдава мързеливо и вероятно си мисли „Дали имат намерение да ме хранят или цял ден ще се занимават с това подобие на дърво? Я, по- добре да подремна.“, то появата на коледното дръвче в стаята привлича остро интереса на 4-месечното коте и бързо се превръща в обект за щателно изследване. Котешко откритие №1: „Елхата не се яде, то и други работи не се ядат, но тя дори не е вкусна“ Котешко откритие №2: „Елхата не става за острене на нокти, също както дивана. Стопаните много се карат.“ Самото украсяване протича горе- долу така:
В следващите няколко часа котката събори елхата само 15 пъти. До Коледа остават 15 дни. А дали не може да я закачим на тавана?! Елхата, не котката. Ани
~The World of Annie~ „Възвишение“ безспорно беше сред най- очакваните филми тази година. От една страна, защото ни радва всичко което е продукт на „българското кино“, а от друга – заради чувствеността на нас, българите, към епохата, в която се развива действието. Гледах филма, ден след официалното му пускане в кината. Преди това бях гледала трейлъра и го харесах, личеше си, че филмът е заснет първо с много професионализъм и сетне с още толкова ентусиазъм. Съвсем съзнателно не прочетох никакви коментари преди да изгледам цялата лента. Обещах си и да не го сравнявам с други български исторически филми, нито да търся прилики. И наистина „Възвишение“ ми хареса! „Любя. Любиш. Люби. Любим. Любите. Любят…“ Първите думи контрастират на зимата и безкрайното синьо небе от екрана, забиват се като стрели и се помнят дълго. Филмът е дълъг, а е трудно нещо с продължителност повече от 2 часа да привлече вниманието до толкова, че в даден момент да не доскучае. „Възвишение“ обаче, със своите почти два часа и половина успява не само да задържи вниманието, но и дъха. Много неща ми харесаха! Локациите са разкошно подбрани, зад камерата е Антон Бакерски и всеки детайл е точно уловен. Действията се развиват на фона на достолепните балкански върхове, докато се сменят последователно 4 сезона. Пред величието на природата хората изглеждат съвсем малки, а думите им са още по- силни и внушителни. Костюмите са дело на Мина Кайе и не подлежат на критика. Всичко изглежда повече от автентично и истинско и всеки персонаж е представен неповторимо. Музиката е запомнящ се сегмент от всеки филм. Тази във „Възвишение“ е дело на Петър Дундаков и наистина допълва внушително и незаменимо филма. Не липсват и запомнящи се фрази. "От народа за народа" е сред тях, но всеки, който гледа може да открие още много. Разкошните декори, едрият план, неповторимата жива картина, всички тези и още много други отделни елементи сглобяват съвършено пъзела и правят филма не просто гледаем. А съпреживяван. Многократно! По отношение на актьорския състав на екран виждаме много познати лица – Юлиан Вергов, Димитър Рачков, Малин Кръстев, Кирил Ефремов, Захари Бахаров, Герасим Герасимов – Геро е неотразим, като дебелия Юсуф ага; Филип Аврамов е абсолютно точен избор за пресъздаването на Димитър Общи; в ролите на революционери от четата на Димитър Общи влизат: Благовест Благоев, Станислав Ганчев, Румен Гавазанов, Ивайло Димитров. В главните роли се превъплъщават Александър Алексиев (познат от сериала „Откраднат живот“), като Гичо и Стоян Дойчев, който е спътникът на Гичо – Асенчо. Всъщност именно кукленият актьор Стоян Дойчев прави дебют в киното. Това разбрах чак след края на прожекцията и бях изненадана, защото пресъздаваше чудесно персонажа си. Във филма Гичо и Асенчо напомнят силно за Дон Кихот и Санчо Панса. Двамата пътуват в две пространства - реалното, в което търсят Дякона и паралелното, духовно, в което търсят начин „да ся возвисят“. Имат си даже и един „Росинант“, в лицето на коня дядо Юван – слаб и стар той ги вкарва в куп трагикомични ситуации. Присъствието на мършавия кон е ключово, но той не е единственото животно, част от „Възвишение“. Малко забележимо, но все пак факт е, че в началото на филма птицата, която лети високо в небето е орел, а на финала- лешояд. Това разбира се е едно от многото скрити послания към зрителите. В лентата има много моменти, които ту искрено разсмиват, ту натъжават. Хуморът и мъката са еднакво достъпни за съпреживяване и неделима част от сценария. Една от най- емоционалните сцени е срещата на Гичо с майка му и за ролята е избрана съпругата на самия режисьор – Параскева Джукелова. Неслучайно е и, че филмът завършва с едно много дълбоко посвещение: „На майка ми“ От особено значение е и сцената с Левски. В нея образът на Дякона е толкова мистичен, колкото и в разказите, които всички сме слушали за него. Той е силует, едва доловим, а паралелно силно внушителен. Въпреки, че образът не е напълно видим, той сякаш изпълва всичко с присъствието си, а на зрителите е оставено да преценят дали това наистина е той. Без конкретика и без излишни думи. Вероятно за някои от зрителите последните 15-ина минути, наситени с много изстрели, ще натежат. Признавам си в някаква степен дори и на мен, но точно в това е силата на филма, точно в тези минути лентата се превръща в трагедия и в реално отражение на времето, в което се развива действието. В българската литература мястото, отредено на героите е близо до небето, там те героично срещат своята гибел. От Хаджи Димитър, та до Опълченците на Шипка. Четниците във „Възвишение“ не са изключение, те изкачват своето последно възвишение и застават геройски срещу смъртта. И пак там, на възвишението, в края на филма отеква един изстрел, а след него и думите на Гичо: „Е, хайде със здраве! Може да се видим – не губи надежда – в тоз свят или в онзи. Пък ти ще кажеш кой кое е.“ На нас, зрителите, са оставени интерпретациите дали този изстрел е победен или последен. Трябва да се отбележи, че „Възвишение“ не е наситен с патриотизъм или поне не избождащ очите такъв. Това не е филм, който подрежда добрите от едната страна, а лошите – от другата. Революционерите са едновременно борбени, горди, смели, но и разбойници, крадци и понякога предатели. Над главите на четниците на Димитър Общи, извършващи Арабаконашкия обир няма ореоли, те не са поставени на пиедестал, а напротив – докрай остават някак смешни, понякога глуповати, но все пак сърцати. Вероятно такива, каквито наистина са били. Хора. За тези, които търсят да открият патриотизъм – има го. Но е онзи истинския патриотизъм, който да ни напомни кои сме, откъде идваме и всъщност колко силно приличаме на предците си. И че всичко си е същото. И ние сме си същите. Само, че техните битки са били по- героични. А ние днес също търсим своите герои. Опитваме се да намерим Левски и все се разминаваме с него или го срещаме, без да знаем. И днес изкачваме възвишението. И днес има такива, които са готови да се предадат и да слязат. Има обаче и такива, които остават горе. Високо! Остават на възвишението до самия край и продължават да четат от старата книга. А после остават думите и един изстрел, отразяващ навярно победата. Над нас самите! „Възвишение“ е разказ за свободата и за избора, за предателството и за смъртта. Една история за нашия път и за всичко, което ни спъва. „Любил съм, Любим бях…“ Филмът завършва така, както е започнал. На мястото на този глагол вероятно можеше да бъде всеки друг или пък не можеше, просто нямаше да отправя същото послание. Обещах си да не правя сравнения, но се оказа че „Възвишение“ заслужава. Заслужава да се нареди достойно до „Козият рог“ и „Време разделно“. Филмът е хубав, наистина хубав! Дори нещо повече – отдавна имахме нужда от това „Възвишение“. Изгледайте го, даже ако трябва няколко пъти! Заслужава си! Има смисъл… и всеки от нас ще го открие по различен начин! Ани
~The World of Annie~ Април е въздишка на пролетта. Цъфнали клонки. Глухарчета. Лазарски песни. Пъстри шевици. Червено яйце. Молитва. Любими лалета. Горделиви нарциси. Слънчева градина. Дълги разходки. Букетче незабравки. Пеперудени крила. Засадени семенца. Полет на лястовици. Щъркелови гнезда. Синьо небе. Аромат на люляк. Повече слънце. Повече време. Април е събуждане. Усмивка. Вдъхновение. Мечти. Обещания. Нови пътища. Април е към края си… и води началото! Ани
~The World of Annie~ Балетът е изкуство! Магия и любов! Копнежи и мечти! Съвършенство и изящество! Балетът е полет към мечтите! Един различен свят – магичен и някак далечен, изпълнен с талант, нежност, грация, въображение, красота, емоции и младост! На сцената се виждат само блясъкът, красотата и изяществото. Всичко друго остава зад кулисите – жертвите, усилия, немалкото лишения, травмите… Така и трябва да бъде – една балерина трябва да излъчва само съвършенство, спокойствие, увереност и елегантност, за да пресъздаде магията на танца. Дългите коси, достигащи до кръста се укротяват в здраво стегнат кок, тюлената многопластова пачка феерично потрепва, придавайки допълнителен финес на всяко движение, а балетните пантофки със своите изискани сатенени панделки, очакват за пореден път да полетят в такта на музиката. Няма достатъчно думи, които да опишат емоциите и безценните мигове – залата притихва, завесата се вдига, спектакълът започва, в облак от светлина полита птица, танцуваща танца на живота си, ритъма на сърцето й се слива с този на музиката… Една феерия, повдигната на пръсти! Спектакълът свършва, публиката е на крака, аплодисменти, цветя… Отново и отново… Като на сън, а реалност! Приказна реалност! Или пък не винаги е реалност? През деня танцуваш, през нощта сънуваш танца! Там, на сън, остават и всички блянове, несбъднати мечти, неизтанцувани танци! И там също звучи музика! Музика, запазила спомени… Ани
~The World of Annie~ ... подарявам следващите си редове на едно отдавна пораснало момиче, което само ще познае своята любима детска книга! „Къде ми са детските книжки?“, нали така се пееше в една от любимите и незабравими песни от детството. Там са – в някой отдавна неотварян шкаф, подредени грижовно и отдавна неразгръщани от любопитни детски ръчички. Още преди да навърша седем години имах завидна колекция, която можеше да се конкурира почти с детския отдел на градската библиотека, фактите за това вероятно са няколко – първо, това че можех да чета сама доста преди да започна първи клас, сетне и това, че след около петото прочитане на глас вече можех да рецитирам съдържанието на книгата и не на последното място, разбира се – желанието на мама да ми разкрие богатството на приказния свят В различните периоди от моето детство имах и различни любими книги, по често цели поредици. Една обаче е останала в сърцето ми като най- любима – „Дивите лебеди и други приказки“. Тя включваше три Андерсенови приказки – „Дивите лебеди“, „Цветята на малката Ида“ и „Храбрият оловен войник“. И трите бяха разкошно илюстрирани и точно това ме привличаше най- силно в началото. Това е и първият ми осъзнат спомен за книга. Открих любимата си детска книга в шкафа при всички останали, отдавна неразгръщани. Още на пръв поглед личи, че е оглавявала класациите на най- четена книга у дома, защото е платила тежкия данък на времето – леко изпомачкана корица с отдавна не много бял цвят и немалко пожълтели страници. Илюстрациите обаче са си същите. Непроменени! Ярки, красиви, детайлни… и приказни. Творческия превод на български пък е дело на Светослав Минков и наистина е завладяващ. Приказките на Андерсен бяха най- чистото олицетворение на моето детство. Мечтае да бъда като малката Ида и да танцувам с цветята, плаках за Малката кибритопродавачка, а и за Малката русалка, радвах се на Малечка- Палечка, която спи в орехова черупка, всеки път очаквах момента, в който грозното патенце ще се превърне в красив лебед, слушах с интерес за Дивите лебеди… и неусетно пораствах. Такъв е стилът на Андерсен – неусетно и завинаги омайна хората със своите нежни и понякога малко печални истории. Той сътворя за читателите един прекрасен свят, където също има несполуки, горчивина и несправедливост, но ги има и най- чистите човешки добродетели. Вероятно едва ли има човек, който поне веднъж в живота си да не се е сблъсквал с името или творчеството на големия приказен разказвач - Ханс Кристиан Андерсен. С написаните от него вълшебни и незабравими приказки са израснали няколко поколения и всеки от нас поне веднъж е чел, слушал или разказвал за „Храбрия оловен войник“, „Малката кибритопродавачка“, „Снежната кралица“, „Грозното патенце“, „Новите дрехи на царя“, „Принцесата и граховото зърно“, „Малката русалка“ или пък „Цветята на малката Ида“ Вече повече от две столетия вълшебството на Андерсеновите приказки, разказани с изключително майсторство, владее света и възпитава поколения наред. Неговите герои са разплаквали, вълнували и насърчавали десетки хиляди деца по цял свят да растат смели, да мечтаят и да търсят истината. И продължават! Казват, че уроците по човещина и човечност не ги пише в книгите, аз пък вярвам, че именно приказките на Андерсен са се превърнали в първия буквар, учещ ни именно на тях! На 2-ри април по цял свят се отбелязва Международният ден на детската книга. Датата съвсем не е избрана случайно, защото именно на нея преди 212 години в Одензе, Дания се ражда любимият на хиляди малки, не толкова малки, а дори и вече пораснали деца - датският писател Ханс Кристиан Андерсен. Ани
~The World of Annie~ Стиховете й възпяват красотата на България, поезията й докосва, стопля, напомня и ни връща… у дома. Тя е Ивелина Никова, счетоводител по професия и поет по душа. Наричат я с много имена и те всички и прилягат. Настоява да разговаряме „на ти“ и е толкова земна. Пише в рими и тъче със златна нишка, докосваща човешките сърца. Открита, сърцата и вдъхновяваща! Днес, в Световния ден на поезията се запознайте с Ивелина Никова, която в едно неподправено интервю, разказва за себе си, стиховете, любовта към България и новите проекти. Здравейте, госпожо Никова, моля представете ни се! Здравейте, приятно ми е, моля нека е на „ти“. Аз съм просто Ивелина. Онези, които ме познават, знаят, че не обичам много да говоря за себе си и предпочитам стиховете ми да свършат това. Наричат ме с много имена: Дъщеря на пеперуди; Пепеляшка; Усмивка в бетон; Слънчице; Алтъна… Оказва се, че „нямам име“, но затова пък имам много лица. По професия си счетоводител, как постигаш баланс между рационалната и точна професия и лириката? И има ли всъщност поезия в числата и числа в поезията? Да, по професия съм счетоводител. Отстрани това странно съчетание на сметки и рими вероятно изглежда трудно и дори невъзможно, но всички знаем в какви времена живеем и поради тази причина приятелството ми с цифрите е моята гаранция за сигурност и баланс в живота. Не смятам, че съществува поезия в числата и въобще в точните науки. Малкото свободно време ме мобилизира, за да бъда и добра домакиня, и подкрепяща майка, без всички ангажименти да ми пречат на писането на стихове – когато човек носи в себе си това огънче, главата не пита кога да се родят поредните рими, а ръцете сами се освобождават от всичко друго, за да драснат словата… Какво разгоря в теб това огънче на поезията, за което говориш? Честичко ме наричат и „момичето с тъжните очи“. Именно тъгата отключи творческата искра в мен. Аз обаче всеки ден се опитвам да превръщам тази тъга в нещо стойностно или, както обичам да казвам – в капка мед, за да лекувам рани. Може да звучи много познато и тривиално, но мен ме души за гърлото една протегната за жълти стотинки ръка; горчи ми, когато виждам как майки дърпат децата си от витрините и все още не мога да свикна с вида на изгубилите надежда очи на възрастните… А какво те вдъхновява? Най- силно ме вдъхновяват красотата на България и топлината на човешките взаимоотношения. Но импулс за писане мога да получа възхищавайки се на залеза или на капчици роса по една цъфнала маргаритка. Каква е ролята на поезията в нашето сложно и забързано съвремие? Стойностната поезия, както казва Венцеслав Константинов - „Изтрайва няколко вечности“. Тя притежава способността да вълнува предизвиква размисли и възпитава младото поколение. Трудно ли е да бъдеш творец в България? Творците винаги са били генератори на новото, красивото или полезното за обществото. Поетите (както всички творци) не са по- различни от своите събратя – всеки, докоснал се до магията на думите, които може да подреди в стихове, се стреми да изрази духа на своето време, да подтикне към хармония и съвършенство, да „извлече“ от нас най- доброто и да ни даде вяра, че ненапразно сме дошли на този свят. В този смисъл, не мисля, че е трудно да твориш в България. Темата за родното, родовите ценности и символи е богато наситила твоите стихове? Как би представила с няколко думи на читателите своята стихосбирка „България в сърцето ми“? Цялата си любов към родината съм събрала в стихосбирката си „България в сърцето ми“. В днешното бездуховно време, смея да твърдя, че все повече имаме нужда от завръщане към родовите си корени. Ще ми се всеки да намери своя си повод да се гордее, че е българин и да работи за благото на родината. Ето защо тази книга съдържа стихове, посветени на български градове и на бележити българи, преразказани в стихове легенди и възпети природни забележителности. Неотдавна от печат излезе повестта „Алтъна“. Тя естествено продължение на стихотворението „Алтъна разказва“ ли е ? „Алтъна разказва“ се нарича едно от стихотворенията ми, включено във втората ми стихосбирка „България в сърцето ми“. След като го публикувах в социалната мрежа получих различни предложения, между които например да превърна стиховете в роман, песен или филм. Тогава реших да опитам да създам повест. Имам и други планове за „Алтъна“, но бъдещето ще пожелае дали ще намеря сили и съмишленици за нещо по- голямо… Беше ли предизвикателство написването на „Алтъна“? Труден ли е скокът от поезията към прозата? „Алтъна“ беше предизвикателство за мен, първата ми стъпка в прозата. Учих се в движение, защото прозата си има своите правила и изисквания. Опитах се да дам отговори на вечни теми – какво е да имаме различна религия, можем ли да бъдем винаги добри, правят ли ни различни физическите белези и можем ли въпреки всичко да живеем заедно. Сънуваш ли в рими? Не все още не ми се е случвало да усетя тази магия. А посвещаваш ли на някого редовете си? Рядко го правя, но да случвало се е да посвещавам творби на близките си и на свои приятелки. Има ли ярък детски спомен, който да си вплела в стиховете си? В спомените ми живее една възрастна жена, която прави вкусна вита баница – моята баба. В нейна памет се роди стихотворението „Бабината баница“. За съжаление все още не съм се научила да точа тънките кори с любов като нея. А за какво не ти остава време? Не ми остава време да скучая и да мисля негативно. И като за финал – кой твой стих би подарила на читателите? Благодаря за поканата, честта и удоволствието да бъда твой гост! Желая ти успех във всички начинания и много нови читатели! Молитва за България О, Боже, опази от зло България от робски мрак и майчини сълзи, от земетръс, порои и пожари, от блясък на предателски ками! Пази на Рила езерата, Боже, на Добруджата златна песента, на Казанлъка розовото ложе, в Родопи – на Орфея любовта! Със устни, Боже, Тракия целувай, камбаните и наш`те писмена а после синята мечта на Дунав и шипченските орлови гнезда! Със сила и блага дари народа, платил с кръвта си святата земя България да стигне пак възхода и да застане гордо пред света! снимки: личен архив
стихове: Ив. Никова интервю: Ани ~The World of Annie~ 08.03.2015 г. След дълго планиране в Интернет се появи едно място, където слънчогледите цъфтяха през март, а в последствие и целогодишно; място, което без много колебания нарекох „The World of Annie“ / „Светът на Ани“. Избрах си символично датата – 8-ми март за начало и постепенно започнах да го „пълня“ със спомени. 08.03.2016 г. Цяла една година активно пишех, снимах и публикувах. От суеверност, че първи рожден ден не се празнува, но и от чиста липса на време в абитуриентско- кандидатстудентските вълнения не празнувах първата година от създаването на блога. 08.03.2017 г. Цели 2! Както моя близка преди малко се изрази „Бебе на цели 2 годинки!“. Да, днес официално, а някак неусетно, блогът става на 2! Няма торта, свещички и балони. Ще празнува заедно с мен, след 5 месеца, тогава ще има торта със свещичка – цифра 2. Е, вярно де и с една 0 зад нея! Юбилейно! За две години напълно съзнателно не промених нищо от дизайна на блога. Той изглежда така, както и в слънчевия осмомартенски следобед на 2015 г. Така си го харесвам – целогодишно слънчево- слънчогледов и вдъхновяващ. Не изтрих и нито една от най- първите публикации, да те са много различни от настоящите и точно заради това са ми скъпи, защото са първи. Не обичам да правя равносметки, особено пък дълги. „Светът на Ани“ успешно изпълнява своето предназначение – превърна се в моята кутийка за бижута, където като цветни скъпоценни камъчета съхранявам всичко, което ме е докоснало, развълнувало, вдъхновило или впечатлило. Пиша, снимам и публикувам със същия жар, както и преди две години! Знам, че няма да ми омръзне! Честити две! ❤
Има три Българии… Първата лежи под земята притаена и потънала в пръстта на времето. Тя е била кръстопът на цивилизации и сцена на сблъсъци между култури. Това е България на Плиска, Преслав, На Търновград, Охрид и Средец. В нея е кънтял тропотът на Аспаруховата конница, властвали са законите на Крум, гърмяло е Черешовото топче и се е развявало Самарското знаме. Това е България на Априлския бунт и Шипченската епопея. България от чийто дълбини към нас се вглеждат очите на деди и прадеди, живели преди нас, обичали и мразели, отдавали сили, ум и воля, борили се и побеждавали, за да я има днес свободната ни родина. Знаем имената на героите и творците, учим се от тях, следваме примера и продължаваме делото им. Втората България е край нас, около нас, в самите нас. Чрез силната връзка на поколенията ние- българите сме пренесли във времето неравноделната празничност и кръшните хора. Съхранили сме традициите, опазили сме завещаните ни от прабабите народи носии, златни пендари, везани карета, чипровски килими, българска керамика, тежки китеници, стари рецепти, та дори и различни поверя. И същата тази, днешна наша България шуми с родопските и рилските гори, с плискащите се вълни на Черно море. Тя е най- нежното цвете по стъблото на Дунава. Има езера като сълзи, буйни реки, бистри потоци и планини – закрилници, с върхове достигащи до Бога. Ние сме живи частици от радостите и тревогите, от грижите, мечтите и успехите на България. Тя е наша, една и единствена. И точно защото е наша, то наша е и отговорността да я съхраним, опазим, обогатим и предадем, за да градят и тези след нас бъдеще, гордо наричайки се БЪЛГАРИ. А третата? Третата България всъщност е част от втората, тя е нейното детство. Тя седи в класните стаи, играе на дама отвън на улицата и оглася площадите със смях и безгрижие. В тази България се събират и сливат първите две. И всичко е съхранено и ще бъде предавано със същите любов и и вяра… И така отново и отново, до безкрая, за да я има побиращата се в дланта и сърцата наша България! Честит празник! Ани
~The World of Annie~ Познавате ли европейските столици? Със сигурност можете да потвърдите, че Париж е столицата на Франция, Виена – на Австрия, а Мадрид – на Испания… В повечето случай добре се ориентирате и по географската карта, но можете ли да познаете от кой град е определена снимка? Информационно бюро на Европейския парламент за България отправя интересно интерактивно предизвикателство. В произволен ред се представят 28 снимки на известни забележителности през зимата, които трябва да бъдат свързани върху картата със съответната европейска столица, в която се намират. За улеснение имената на столиците са изписани, а за всяка нова снимка имате право на 3 предположения! Опитайте! Последвайте линка и предизвикайте себе си, а докато търсите местата от снимките върху картата може да и да си изберете дестинация за следващата ваканция: Успех! Ани
~The World of Annie~ Спомняте ли си за приключенията на „Двойната Лотхен“ и „Антон и Точица“? Ами за случките в „Хвърчаща класна стая“ или че всичко „Това се случи на 35-ти Май“? Романите на Ерих Кестнер са любимо четиво не само, защото са написани динамично, увлекателно и с чувство за хумор, но и защото „незабележимо между другото, дори някак между редовете“ се показват „сложни наглед неща, които се оказват детински прости и други, уж прости, пък в тях се съдържа толкова житейска мъдрост“ Творбите на немеца са вълнували поколения наред. Макар детските му книги да са предназначени уж за по- малките читатели, то и "много" порасналите често могат да открият по мъничко от самите себе си в образите на Емил, Антон, Точица или дори на малкия Макс Пихелщайнер. В този ред на мисли и в чест на 118-тата годишнина от рождението на Ерих Кестнер – 8 вдъхновяващи цитата от страниците на детските му книги:
Ани
~The World of Annie~ Едва ли остана българска медия, която в последната седмица да няма поне един репортаж за популярната сред подрастващите в Русия „игра“ – „Синий кит“. Благодарение на многото статии по темата правилата на 50-дневното предизвикателство са добре разяснени, но вместо превенция се получи обратният ефект – повишен интерес от страна на децата и паника сред родителите. Кратка справка в социалните мрежи показва, че децата в България също започват да проявяват все по- голям интерес към тази „мода". В 3 от 10 профила на потребители между 8 и 15 години има поне един статус, съдържащ „синий кит“, но докато едни просто се шегуват, то други се самопредизвикват помежду си, използвайки задания от „играта“. Факт е, че децата се поддават лесно на провокации и извън интернет пространството. В името на това да бъдат популярни сред връстниците си, те са готови на всичко. И така неусетно, водени от идеята да бъдат „харесвани“, ден след ден височината от която скачат и заснемат клипове се променя, а драскотините по ръцете, направени с пергел стават по- дълбоки… Това обаче вече не са детски игри! Игра е да скачаш на ластик или да рисуваш цветя от окръжности, направени с пергел върху лист. Няма място за масова истерия или паника, породени от новата мода, сред децата, просто бъдете наблюдателни. И преди „синия кит“ интернет си беше опасно място. Намерете повод да поговорите с децата си, с децата на близките Ви, с учениците си, с детето на съседите… Поговорете за рисковете на общуването в интернет, а и извън мрежата, както и за това, че могат да бъдат популярни по много други начини, без да се самонараняват или застрашават живота си. За тях вероятно ще е поредният път, в който ще чуят всичко това, но трябва да го чуват колкото се може по- често, за да може подобни „популярни игри“ да не предизвикват интереса им. Говорете… никога не е излишно! Ани
~The World of Annie~ 13 януари 2017 г. Петък. Не на някой голям национален празник, а именно на тази иначе фатална дата се състоя дългоочакваната премиера на историческия филм „Воевода“. Филмът е българо- хърватска копродукция и вижда бял свят след усърден дългогодишен труд. С риска да прави исторически филм в днешно време се заема Зорница София Попганчева, която адаптира разказа „Румена Войвода“ на Николай Хайтов и историите на очевидци, за да създаде сценария. Скоро след първата си прожекция филмът някак напълно естествено предизвика бурни полемики и сред критиците, и сред зрителите. Поводите са много и все различни – от актьорската игра до необходимостта изобщо от подобен тип филми. „Воевода“ показва смелост, под всякаква форма и поставя болезнени теми на дневен ред, докато разгаря искрата на патриотизма. Филмът ангажира – дава отговори на много въпроси, но и задава също толкова много. Защото „Воевода“ е исторически филм, създаден за бъдещето! А нужда от такива филми винаги ще има. Зрителите не трябва да очакват невиждано зрелище, няма да видим на голям екран армии с мащаб, като тези на Симеон или Самуил, мястото на действието е териториално ограничено, фокусът не пада върху героичната съпротива на българския народ, а отразява една динамична история за хора, живели и правели своя избор във времената на робството. Режисьорът Зорница София и екипът й са успели да постигнат някакъв свръхестествен баланс, като всеки от героите, участващ във филма е представен чрез своите идеали и грехове. Робството пък сякаш служи основно за фон на филма, „Воевода“ се фокусира върху общочовешките теми и конфликти и именно те са изложени на преден план. Отношенията между майка – рожба, амбиция – реалност, преследвач – жертва, водач – религия изпълват и насищат целия сюжет и десетки пъти преобръщат финала. Персонажите чудесно допълват сюжета. На екрана не играят, а буквално живеят екстремни хора в екстремни ситуации. Те постоянно са от едната в другата крайност и постоянно търсят себе си. Сред актьорите няма да видим известни лица ( с изключение на Валери Йорданов), самата Зорница София, освен сценарист и режисьор, се заема да представи и „тежкия“ образ на Румена, а 11-годишната й дъщеря – Ники Амрита логично влиза в ролята на Румена, като дете. Макар да е филм, всичко е истинско и реално – екипът преминава през не лек тренировъчен лагер, всички носят тежки носии и оръжия, учат се как да ги използват, учат се на езда и почти не се използват каскадьори, а паралелно снимачните терени са труднодостъпни. Камерата на оператора Крум Родригес е свръхчувствителна и през цялото време улавя в близки планове актьорските лица, за да може зрителят и съвсем физически да усети действието. И в действителност оставаш с усещането, че усещаш дъха на Румена, стъпките на байрактаря Стоян Ковача и дори страха на четниците, докато бягат от турската потеря или тяхната смелост, когато нападат. Всичко е въздействащо! Атмосферата на филма е перфектно съобразена. Костюмите, носиите, оръжията, накитите… те привличат и грабват вниманието. Всичко е автентично, до най- малкия детайл, за да се осмисли всяка сцена. За всяка подробност е използван опитен консултант – от костюмите, през оръжията и каскадите до архаичния език. Музиката към филма е нещо на което трябва да се отдели специално внимание. „Воевода“ ни радва с толкова красив и богат български фолклор, че заслужено трябва да бъде издаден самостоятелен диск. Зад вдъхновяващите изпълнения стои етно формация „Кайно йесно слонце“, чийто членове бяха част от някогашните „Исихия“. Вниманието към всеки детайл е оказало своето значение. Екипът, стоящ зад филма е една истинска чета. А филмът е наистина достоен и добър наследник на българското кино от ерата на „Козия рог“ и „Време разделно“. Изгледайте „Воевода“, абстрахирайки се от всички коментари. Много неща ще Ви харесат. Някои вероятно няма. Но „Воевода“ заслужава уважение, заради огромния труд, който стои зад създаването на лентата и то във време, когато правенето на кино в България е върховно изпитание. Филмът носи своето послание и неминуемо ще остави отпечатък върху българското кино. И така трябва да бъде. Изгледайте „Воевода“… със сигурност ще откриете поне едно нещо, което да докосне сърцето Ви. Ани
~The World of Annie~ Фотографията не е просто хоби, тя е страст и начин на живот! Без значение дали сте професионалист или само любител фотограф, вероятността да припознаете себе си или някой свой близък в долуизброените признаци е голяма...
Ани
~The World of Annie~ Кога за последен път сте били на летище? Кога за последен път сте следили с трепетно очакване таблото с кацащите/ излитащите полети, прегръщали сте силно за „Добре Дошъл!“ или за „Довиждане!“? Кога за последен път сте посрещали или изпращали някого? А кога за последно самите Вие сте били изпращани и посрещани? Вчера, преди седмица, месец, година... Със сигурност неотдавна! Вероятно познавате добре "Полетите на сърцето" и сте усещали голяма част от емоциите, с които е наситен следващият текст... Петък, 8 юли, Летище София, терминал 1, зала „Посрещачи“… едно от малкото места, където сълзите не са тъжни, а въздухът е натежал от очакване и пълен с щастие. Пътите, в които съм била на това летище са толкова много, че се размиват в спомените, но затова пък всеки е вълнуващ. Стоя и очаквам! На таблото с кацащите полети, няколко реда светват в зелено почти едновременно, скоро от залата за вземане на багаж, към тази където са посрещачите, започват да излизат десетки хора: Излиза жена на средна възраст. Прегръща силно и дълго две момичета. Радостта пълни очите й със сълзи. Баба или майка? Навярно и двете… Излиза след нея друга жена. Очите й търсят някого. Посрещачът й е мъж над 50, скрит зад голям букет. Силна прегръдка, вероятно след дълга раздяла. Навярно съпруг и съпруга. В очите и на двамата грее щастие. Излизат група весели 18-19годишни момичета и момчета. Няколко куфара, няколко пътни чанти, няколко раници. Много смях и шеги. Правят си селфи за спомен и тръгват в различни посоки, посрещачите им са разпръснати из залата. Навярно студенти… Излиза младо семейство с къдрокосо малко момиченце. Детето пуска ръката на майка си и се скрива в тълпата с посрещачи. След миг е в прегръдките на двойка възрастни, вероятно баба и дядо. Сълзи от радост! Чакано щастие!!! Излиза шумна група роднини. Посреща ги друга по- голяма и по- шумна група роднини. Много куфари и много усмивки. Смях, прегръдки, здрависвания, шеги, отново прегръдки. Няколко поколения с насълзени от вълнения очи… стичащо се по бузите щастие! Излизат след тях още десетки съдби, десетки истории. Стотици отдавна чакани срещи, хиляди прегръдки, наситени с обич и топлина! Лято е… Емигрантите се прибират да съберат слънчеви лъчи край морето и да надиплят спомени, които да ги топлят, когато отново заминат далеч от Родината; за да прекарат обещаното и чакано време с близките си и да се почувстват за седмица, месец или два наистина у дома! Понеделник, 5 септември, Летище София, терминал 2, зала „Изпращачи“. Лястовиците отвън се редят по петолинията от жици и репетират за своето излитане.Очаква ги дълъг път. Вътре в залата на летището пък подобно на прелетните птици, хората, дошли си за лятото се подготвят за път. Часовникът на ръката ми отмерва още около 60 минути до моя следващ полет. Вълнувам се! Скоро за пореден път ще полетя към мечтите си и в буквален, и в преносен смисъл. Оглеждам залата, има много майки и бащи, синове и дъщери, баби и дядовци, семейства, малки деца… Има също много куфари, емоции, обещания. Всеки е намерил своето място за раздяла с близките си. Тук обаче сълзите не са от щастие и преливат от все повече очи. Сбогуванията не изглеждат като по филмите, още по- емоционални са! Хората се прегръщат, държат ръцете си, а големите куфари до тях вероятно са пълни с морски миди и пакетчета любими подправки, така като сърцата с аромат на здравец и много летни спомени. Който е изпращал скъпи на сърцето му хора добре познава минутите преди полет. Онези, откраднати от раздялата десет, петнайсет или двайсет минути, наситени с толкова много „Обичам те“ или „Обичам Ви“, докато в мислите препускат спомени. Точно в тези минути има толкова много неща за изричане, думите напират, надпреварват се, но се препъват една в друга и често се превръщат просто в сълзи, пълнещи очите. В тези моменти емоции, болка, надежди, копнежи и обещания се преплитат в едно. Летищата винаги са били център на емоции и територия на чувства. Едва ли на друго място могат да се съберат напрегнато очакване, облекчение, щастливи усмивки, тъжни усмивки, усмивки през сълзи, сълзи от тъга и сълзи от щастие, радост, обич, очакване, надежда! Хората се качват и слизат. Разделят и срещат. Посрещат и изпращат. Плачат и се смеят. Целуват и прегръщат. И никога не са безразлични. А летищата са толерантни към тъга и радост, към усмивки и сълзи, защото точно те разделят и събират човешки съдби! Понеделник, 12 септември… Още едно мечтано пътуване е осъществено, още една мечта е сбъдната. Седя на едно от местата в дясната страна на самолета, гледайки замечтано през илюминатора. Самолетът се снижава и както всеки път търся да видя златните кубета на храм- паметник „Свети Александър Невски“. Това се превърна в някаква моя малка традиция, когато летя обратно към България. Обикновено именно най- големият храм в столицата е първото нещо ме кара да се почувствам отново у дома. А и София е така красива от високо… … Летище София, терминал 2, зала „Посрещачи“ За двойка възрастни, прехвърлили шейсет години, минутите са сякаш твърде дълги и щедро наситени с очакване. Баба и дядо! Забързвам стъпки… Посрещане! Прегръдки! Обич! Току- що кацнало щастие… за пореден път тази година! У дома съм… А Вие кога за последен път бяхте на летище? Ани
~The World of Annie~ Замисляли ли сте се кое цвете, редом със здравеца, можем да наречем най- българско? Мушкатото, разбира се! Онова малко храстче с мъхести, зелени листа и алени или пъстри цветове, което откриваме в почти всяка българска къща. Цветето на баба! Едва ли има някой, който хем да обича цветя, хем никога да не е отглеждал мушкато. Саксиите с това цвете се предават сякаш по наследство. Получаваш къщата от баба и дядо, а заедно с нея и котката,плодните дръвчета в двора, асмата с най- хубавото грозде… и поне една глинена стара саксия с алено мушкато. Една саксия, събрала и пренесла през годините, в аромата и цветовете си родовата традиция. Почти няма къщен двор, перваз на прозорец, селски чардак или градски балкон, от който да не наднича кичесто мушкато. Отглеждането му наистина не е гордост във флористиката, но то цъфти така красиво и с всевъзможни цветове, че стръкчета от него се разменят непрекъснато между съседки и приятелки. Ние, българите така сме си го и нарекли, заменяйки сложното латинско име с едно далеч по просто и лесно – „мушкато“, защото „където го мушнеш, там се прихваща“ и после цъфва, а сякаш наистина грее. Освен ново нашенско име, сме отредили на красивото цвете и трудна роля – да носи късмет на дома, в който цъфти. А дали наистина е така? Навярно да! Няма причина да не е! Но преди всичко всяка саксия с цъфнало в нея мушкато е пазител на спомени… на поне няколко поколения! И същите тези спомени се разлистват, като пожълтели страници на стар албум, когато вятърът залюлее венчелистчетата, а те изпълнят въздуха с познат аромат! Ани
~The World of Annie~ Има неща в този живот, които не се забравят, които остават завинаги в сърцата ни. Дребни, на пръв поглед дори някак незначителни неща, с които е изпълнено нашето ежедневие, ала всъщност по- вечни и ценни от онези, големите, към които непрекъснато се стремим, докато гоним времето. Те, малките неща, ни съпътстват цял живот – аромати, звуци, спомени и дискретно ни напомнят за себе си, разгаряйки в сърцата ни топлина. Августовско лято. Жарко и безжалостно. Горещ следобед. Въздухът тежи от сладникав аромат. Смокинята на двора е обрана и сега отмаря от тежкия товар, които носеше. И тази година щеше да се прекърши от плод – синьо-лилави топчици сладост. Баба ми вари сладко от смокини, в голямата калайдисана, бяла тава – лъскава, като стара монета и кръгла, като луната. Огнището е в края на двора, огънят припламва. Оранжевите пламъци танцуват. Омагьосват. Сякаш огнището се превръща в албум, пламъците рисуват спомени. Вглеждам се. Превъртам калейдоскопа на времето, озовавам се на същото място повече от десетина година по- рано. Прашната калдъръмена уличка, старата ни варосана къща с голям двор и много цветя. Всичко е същото. Детство с дъх на смокини. Сутрин е. Слънчевите лъчи рехаво нахлуват през дантелата на пердетата. Прабаба прави мекички. Топли и пухкави. Домашни! Аз, едно около седемгодишно, светлокосо момиченце, съм се току- що събудила, а тя, любимата прабаба, е препълнила две чинии с тестени слънца. Разтърквам очи, повдигам се чевръсто на пръсти, отварям долапа и изваждам едно от бурканчетата със смокинено сладко. Това е най- вкусното допълнение към розово- пухкава закуска, очакваща ме в кухнята. Вкусът и ароматът на затвореното в бурканчета вълшебство – незабравим! Годините се търкулват бързо, момиченцето вече не е малко, но всичко пак е същото! Сладко по старата рецепта баба и днес вари. От същото, вече все по- недостижимо високо дърво, на същия двор, наситен с аромат на лято, в същата калайдисана тава. И въздухът се пълни с аромат. Мирише на лято, на смокини, на дим от огнище. На детство! Омайва!!! Баба се суети и аз край нея. Сладкото става с цвят на кехлибар. Есента напомня за себе си с лек ветрец. Вятърът разнася аромата на смокинено сладко… приютявам го в сърцето си. Някога, напред във времето, с усмивка ще се връщам и към този ден, и към този спомен с дъх на смокини… Баба ми вари сладко от спомени! През зимата ще отворя поредното бурканче детство! Ани
~The World of Annie~ Те са победители, защото вече половин век, в едно малко градче, скътано в полите на Рила, пишат богата музикална история! 50 години навярно отлитат бързо когато са наситени с изкуство, самодейност, труд, постоянство и себераздаване! Отлитат… и преплитат толкова много човешки съдби, обединени от любовта към музиката! А кои са те? Двадесет и осемте хориста на Мъжки хор „Свети Иван Рилски“ – град Дупница и тяхната диригентка – Таня Камбурова – стожерът на културния живот на града ни. Пъстра е палитрата от професии, интереси и съдби, широкоспектърен е и възрастовият диапазон, а репертоарът – наситено богат! Те са самодейци! И се справят достойно! Те не четат ноти, не винаги и разбират езика, на който пеят, но чувстват песните и музиката, защото правят всичко с любов и отдаденост! А самата Таня казва, че „Тя, любовта, обяснения не иска!“ И е права! Те нямат репетиционната зала, която заслужават, но си имат тяхната Таня! Червенокосата, всеотдайна, харизматична и винаги усмихната Таня, а това е безценно! Тази година Те – момчетата на Таня, отпразнуваха 50- годишния юбилей на Хора! Отпразнуваха го с незабравим, грандиозен концерт, който се превърна в кулминацията на Майските празници в града ни. И така трябваше! Заслужаваха го! Заслужаваха го всички бивши и настоящи хористи, както и всички, които през годините са били свързани с Хора; заслужаваше го Таня, за която невъзможни неща не съществуват; заслужаваше го и публиката! На творците, а и на ценителите на изкуството, не е нужно да се обяснява, защо е толкова важно да се отпразнува дълголетието на един проект, свързан с изкуството, с емоцията, с таланта! Те знаят! Те усещат! Защото те са част от всичко това, от всеки миг, от всеки трепет, от всяка нота! Те са победители, носители на най- специалната награда – стотици концерти, пълни зали, нестихващи аплодисменти и палитра от емоции в очите на публиката, които предизвикат с песните си... и всичко това вече 50 години! Те пишат история… в сегашно време! Те са повод за гордост! ТЕ СА ПОБЕДИТЕЛИ!!! Ани
~The World of Annie~ Знаете ли, че през един месец в годината времето сякаш за кратко спира? Има едно време, между април и юни, наситено с щастие и усмивки, щедро оцветено в шампанско и облечено в рокли от тюл, сатен, тафта и дантела или в елегантни костюми със стилни вратовръзки. Време, отредено на младостта! Един месец, превръщащ се във феерия! Една красива приказка, пишеща се всяка година, отново и отново! Има едно време, наречено Май, идващо с аромат на цъфнали божури и разливащо емоции и спомени! Време, в което Последният училищен звънец слага едновременно чакан, но и малко тъжен край и ново, изпълнено с надежди и копнежи начало! Чувате ли го? Същият звънец, който преди това 12 поредни години в прохладната септемврийска утрин ни събираше и поставяше началото, сега ознаменува края! Време е! Време е, а на нас - абитуриентите не ни се тръгва от голямата слънчева сграда, в която прекарахме последните си пет години заедно. Сега имаме пълната свобода да огласим за последен път шумно коридорите, а всъщност сме най- тихи; сега всеки вече има свои планове за бъдещето, а паралелно сме най- сплотени; сега няма отсъствия и закъснения, а на нас ни се иска да останем колкото можем по- дълго. Време е, но минутите преди тръгване ни се струват по- забързани от ударите на сърцето и по- нетърпеливи от мислите. Време е… Усещате ли как секундите се гонят и все не достигат? Не стигат за всички приятели и усмивки, за безсънните нощи над учебниците, за постиженията, за споделените радости и съпреживяните трудности. Време е носталгията да поплува в навлажнените ни очи, да се търкулне в сълзите, да отекне в акордите на песните … и да остане в сърцата ни завинаги! Време е да поставим на везна амбициите и получените знания, а сетне да вплетен поглед към бъдещето – целеустремени и подготвени за предизвикателствата на новото време! Време е да благодарим, на хората, дали ни знания, увереност, посока! Време е и да чуем „Смело напред!“ и да продължим наистина смело! Време е! Наистина е време да тръгваме, но можем да се връщаме когато поискаме. Отново в голямата училищна сграда, отново в светлите класни стаи, отново при нашите учители! Отново… за да черпим сили и светлина! Време е да вдигнем наздравица за младостта и успехите! Време е да отпразнуваме подобаващо своето завършване! Време е за онова така дългочакано събитие; за приказката, която самите ние да напишем в сегашно време! Време е фотоапаратите да започнат да снимат до пълно изтощение на батериите, защото искаме да бъде запечатан всеки миг! Защото знаем, че снимките – тези цветни правоъгълничета, са най- добрите пазители на спомени! Време е момичета да облечем мечтаните рокли и в рамките на една нощ да се почувстваме като принцеси, макар съвсем скоро някои да се превърнат и в Пепеляшки, събули неудобните високи обувки още преди полунощ. Време е… да бъдем за последен път заедно! Време е… Не, не, почакайте! Сега не е време за нищо странично! Точно във вечерта на Бала времето спира! Сега никой няма да бърза за никъде… всичко е цветно, красиво. Всичко е наше! А утре? Утре часовникът ще продължи да отмерва секундите, минутите, успехите, трудностите! Утре, когато съблечем приказните рокли или елегантните костюми ще си дадем сметка за отминалото вчера и неизвестното утре. Защото същото това утре винаги ще бъде неизвестно, дори когато мислим, че сме го планирали до съвършенство! Секундите се гонят, времето лети – безспир, задъхано тича, но е вперило поглед в бъдещето и бърза ли, бърза. Месец Май си отива, оставящ ни слънцето, щастието и емоциите. И догодина ще дойде, за да бъде приказен за следващия випуск и за да донесе приятни спомени на всички усетили вече, как времето спира, в името на младостта! А сега? Сега започват истинските уроци, защото те не свършват нито с последния звънец, нито с последния танц на бала, напротив! Сега е време за кандидатстване в университети и много изпити! Време, в което да си дадем ясна сметка за отговорностите, които ни предстоят! Време е да си поставим цели и смело да начертаем пътища към мечтите! Време е за (отдавна чакана) промяна, за пътуване, за срещи с нови хора… Време е да докажем себе си! Време е…! Време е да полетим, както всички преди нас! Време е и да обещаем на себе си още от сега, че ще се завръщаме и че никога няма да губим чувство за земя, защото това би означавало да загубим и себе си! Казват, че „няма щастлив край“ и навярно е точно така, защото всеки край е раздяла, а всяка раздяла на свой ред е наситена с тъга! Затова нека не поставяме край, а ново щастливо начало! Време е… от утре слънцето ще грее в очакване на нашите успехи! Ани
~The World of Annie~ |
."С вдъхновението, духът не знае граници" - древноиндийска мъдрост Archives
November 2018
Categories
All
|